Тя се вижда в мислите си – онова уплашено и тихо момиче в рехабилитационния център, което беше смутено и засрамено. Никога отново не би искала да се чувства по този начин.
Лайда прочита някои от дългите медицински наименования на нейната диагноза и нито едно от тях не ù се вижда вярно.
Следват заключенията.
Краткосрочна прогноза: Смятаме, че госпожица Мерц е заплаха за себе си и за околните заради склонното ù към самозаблуда мислене, упоритото ù неподчинение и незачитане на правилата и законите, новата ù история на криминална дейност и дълбокото ù ниво на отричане.
Тя разтърсва глава. Не, не е вярно. Изобщо не е.
Дългосрочна прогноза: Смятаме, че госпожица Мерц най-вероятно никога няма да може да се върне към нормалното общество. Перспективите ù да открие партньор – в светлината на психологическите ù недостатъци – са малки. Не считаме, че тя някога ще се възстанови до такова ниво, че да бъде пълноценен член на общността. Предложението ни – което подлежи на преразглеждане – е тя да бъде счетена за негодна за партньорство. Силно препоръчваме да бъде направено така, че тя да няма възможност да създава потомство, тъй като виждаме възможност психологическата ù слабост да произлиза генетично от страната на баща ù.
Окончателно заключение: Доживотно институционализиране.
Лайда оставя папката и се отдръпва от бюрото. Тя отново се чувства в капан, както се чувстваше в рехабилитационния център. Спомня си сенките на фалшиви птици, които се стрелкаха през квадрата светлина, който уж трябваше да напомня на пациентите за слънцето. Иска ù се да повика Партридж, да му покаже папката, но не може да го стори. Вътре в нея е стаен някакъв стар срам. Професионалистите са мислели тези неща за нея – негодна за партньорство, да не ù се дава възможност да създава потомство... Иска да скрие това от Партридж. Защо да му показва това заключение, което я лишаваше от бъдеще? Защо то се намира на бюрото на Форстийд?
– Госпожица Мерц най-вероятно никога няма да може да се върне към нормалното общество – прошепва тя и се пита дали това не е най-вярното нещо, което някога беше чела.
Можеше ли изобщо да оцелее тук, сега – дори с Партридж до себе си, след като беше бродила навън сред пустошта?
Тя отива при Партридж. Дали тук се нуждае от него по начин, по който се нуждаеше от него там, отвън? Беше свикнала да бъде толкова безстрашна, самоуверена и силна. Липсват ù копията. Липсват ù майките, миризмата на гората и начинът, по който пепелта се въртеше във въздуха.
– Партридж – повиква го тя.
Той се обръща и я поглежда, лицето му е едновременно разтревожено и уморено.
– Какво има?
И тогава вратата се отваря и слабият и мургав Форстийд влиза с широка крачка в стаята.
– Сядайте! Чувствайте се удобно!
– Това няма как да стане – отвръща Партридж. – Нуждаем се от последния брой на самоубийствата. Продължават ли да нарастват?
Форстийд сяда зад бюрото. Поглежда папката, сякаш знае, че не е на съвсем същото място, на което я е оставил. Хвърля поглед към Лайда.
Тя извръща очи и сяда на един от кожените столове.
– Статистиката само се влошава – казва Форстийд. – И всичките ни съоръжения са претоварени, докато се опитваме да се погрижим за онези, които не са успели да завършат започнатото.
Той почти се засмива.
– Ще направя всичко, което мога, за да помогна в тази ситуация – уверява го Партридж. – Като се изключи, че нямам намерение да се отрека от думите си, както знаеш. Това не мога да направя.
– Разбира се, че не – отвръща Форстийд. – Вредата вече е нанесена, нали?
Партридж поглежда надолу към ръцете си. Измъчва го чувство за вина. Лайда се опита да му каже, че не е имало начин да знае , че хората ще започнат да се самоубиват, и че вината не е негова. Но нищо не му помага.
Форстийд почуква с кокалчета върху бюрото.
– Мисля, че има някои неща, които можем да направим.
Партридж сяда и се навежда напред.
– Какъв е планът?
– Трябва да им предложиш някаква част от истината, Партридж. Трябва да ги накараш да се чувстват така, сякаш някаква част от онова, което им е обещано, ще се случи – нещо, което им е познато. И ще бъде най-добре, ако това е нещо, което може да ги разсее и да им даде дребен повод да празнуват – Форстийд взема папката, съдържаща психологическата оценка на Лайда, и започва да потропва с нея върху бюрото си.