– Пърди и Хопс имат страхотно предложение. Поискаха от мен да ти предложа да обмислиш...
– Пърди и Хопс? Те не трябваше ли да преработват историята, която да позволи двамата с Лайда да бъдем заедно?
– Както разбираш, всичко това е спряно за момента – Форстийд поглежда Лайда. – Сега не е моментът.
Лайда се изчервява от срам. Тя е неомъжена майка и е срам за семейството и училището си. Бързо си напомня, че се гордее с това коя е и с това колко силна е станала, но чувството за срам не се вслушва в логиката. Откъде идва то? Защо е толкова неконтролируемо и се появи така внезапно? Изглежда, че Форстийд знае точно какво да каже, за да го предизвика.
– Всичко е наред – казва Лайда, опитвайки се гласът ù да звучи уверено. – Не бързаме. Първият приоритет сега е да спасим много животи.
Форстийд почти не ù обръща внимание:
– Нещата са сериозни, Партридж. Пърди и Хопс искаха от мен да те попитам дали няма да се съгласиш малко да обърнеш посоката. Една обществена личност, която се придържа повече към онова, което е обещано на хората, ще ни е от голяма полза. Що се касае до романтичната страна...
Изглежда, Партридж знае точно какво предлага Форстийд.
– Не – прекъсва го той.
– Какво не? – пита Лайда. Тя има усещането, че той не я включва в разговора. – Той все още не те е попитал каквото и да било.
– Зная какво ще поиска и отговорът е не.
– Партридж – казва Лайда, – хората се самоубиват. Те умират. Децата намират родителите си в пълни с кръв вани. Ако можеш да направиш нещо, без да се отказваш от истината, трябва да го сториш. Длъжен си.
Тя хваща ръката му.
– Лайда – отвръща Партридж, – не знаеш ли какво ще предложи той?
– Не, не зная.
– На хората им е разказвана приказка – обяснява Форстийд. – Те искат да видят щастливия ù край. Искат нещо, което да изглежда така, сякаш нещата ще станат пак такива, каквито са били – дори и да не е така.
– Щастлива приказка ли? – пита Лайда. – Щастлив край?
– Пърди и Хопс ми казаха да те питам. Идеята не беше моя – оправдава се Форстийд, докато потропва с пръсти върху папката. – Но тя не е лоша, като се има предвид, че нямаме никакви други. Защо да не им осигурим една сватба? Онази, която им е била обещана.
Лайда поглежда към Партридж. Тя пуска ръката му. Сплита пръсти и свежда поглед към тях.
– Айралийн – тя иска да е сигурна, че е разбрала правилно.
– Айралийн – кимва Форстийд.
– Сватба. Партридж и Айралийн – казва тя почти шепнешком.
Притиска ръка към челото си. Кожата ù е студена и влажна.
– Можем да пуснем комюнике в рамките на един час – бързо заговаря Форстийд. – Смятаме, че ако не друго, то това поне ще ги разсее и ще преустанови нарастващата епидемия от смъртни случаи. Трябва да направим нещо – тогава той си поема дълбоко дъх и въздъхва. – Нима искаш собственото ти дете да бъде родено в един свят, в който има толкова несигурност, насилие и смърт?
На Лайда никак не ù харесва това, че Форстийд дори си позволява да спомене детето ù. Тя внезапно изпитва нужда да го защити.
– Тук не става дума за моето дете – казва тя.
– Е, тогава помисли за децата на другите – приканва я Форстийд. – Онези, които ще израснат без единия от родителите си – като теб самата, след като загуби баща си толкова малка.
Тя знае, че Форстийд се опитва да я манипулира и го мрази за това, но баща ù ù липсва и тя иска тези безсмислени смъртни случаи да спрат. Той ù се усмихва нелепо.
– Това е просто една приказка – казва Лайда. – Те искат своята приказка с щастлив край. Това може да е временен брак, докато нещата се стабилизират отново, нали?
– Точно така – потвърждава Форстийд.
Тогава защо усеща в себе си такава дълбока тъга?
– Не е нужно да правим това – казва ù Партридж. – Наистина не е нужно.
– Хората скачат от покривите. В спалните се разнасят изстрели – тя поглежда Партридж.
Няма какво друго да се направи. Той си поема дъх, но не казва нищо. Тя се обръща отново към Форстийд.
– Направи го – казва му тя. – Кажи им, каквото искат, и се погрижи това да свърши работа.
Настъпва тишина и тогава Лайда прошепва на Партридж:
– По ръцете ти няма да има повече кръв. Никога повече.
Преша
Огледало
Въздухът е застоял, двигателите – шумни. Въздушният кораб се бори с вятъра. Пътуването ще отнеме над петдесет часа. Тя на няколко пъти проверява металната кутия и докосва мускала и формулата. Слава богу, и двете са невредими. Това се превръща в някакъв нервен навик. По-голямата част от времето вече е минало, но оставащите часове се струват безкрайни на Преша. Още колко ли са останали? От една страна, единственото, което се вижда през страничния илюминатор, е блестящото море, от друга – въздушният кораб е опасен. Ел Капитан е новак в пилотирането и се ядоса, когато разбра, че се връщат обратно без оръжията му. Изглеждаше объркан и отчаян.