– Как, по дяволите, очакват от нас да отидем където и да било без оръжия?
Успокои се дотолкова, доколкото да излети, и сега от време на време изстрелва по някоя отразяваща лазерните лъчи проследяваща шамандура. Шумът е оглушителен, когато тя изхвръква от кораба и осветява страничните прозорци, разтърсвайки го. Могат да умрат тук – да паднат, да се разбият и след това да потънат без звук на океанското дъно. Това я плаши, но вече толкова дълго се страхува от смъртта, че тя вече не притежава такава сила над нея, както някога.
Вместо това, сърцето в гърдите ù се свива неумолимо и ужасно заради Брадуел. Той седи от другата страна на пътеката точно срещу нея и въпреки че спаси живота ù, все още не са разговаряли. Как може да се чувства човек, когато дели толкова малко пространство с някого, който го ненавижда? Това я кара да иска да е все по-малка, докато накрая изчезне напълно.
Тя се надява да настъпи момент, когато Брадуел ще смъкне поне малко защитата си, ще омекне и ще излезе от черупката си. Но дори когато спи, той изглежда гневен. Когато сънува, веждите му се смръщват – може би сънува кошмари. Непрекъснато помръдва с крак. Трудно му е просто да седи на седалката. Изглежда скован и тромав, крилете му сякаш стърчат напред от раменете и го принуждават да се прегърбва.
Ел Капитан и Хелмут са в кокпита, Финън е до тях. Ел Капитан пее стари песни, в които обаче не се пее за любов. Тя предполага, че сега ще внимава повече. Всички те ще внимават повече.
Но сега нямат време да се държат предпазливо един с друг. Трябва да разговарят за това какъв ще бъде следващият им ход.
– Брадуел! – повиква го Преша.
Той не помръдва.
– Брадуел!
Отново нищо.
Тя разкопчава колана си, пресича пътеката и разтърсва рамото му.
– Брадуел, събуди се!
Той се стряска от съня си така, както го беше направил и в къщата от мъх, където се възстановяваше, след като едва не замръзнаха до смърт на земята в гората. Размахва ръце и крака във въздуха.
– Какво? Какво има?
– Трябва да поговорим.
Той се оглежда с широко отворени очи, след това поглежда навън през илюминатора – най-вероятно стреснат от това, че се е озовал на въздушен кораб, носещ се над океана.
– Не искам да говоря за нас – казва той. – Не мога.
– Не става дума за нас – казва тя, но ù се иска да можеха да говорят за това, какво означават един за друг. Дали някога щяха да го направят? – Имаме нужда от план. Трябва да говорим с Ел Капитан и Хелмут.
Той разтърква очи и кимва:
– Права си.
Брадуел следва Преша до кокпита. Ел Капитан пее и Хелмут сякаш тананика в съзвучие с него. Хубаво е. Финън, изглежда, е влязъл в спящ режим, сякаш песента го е приспала. Не ù се иска да ги прекъсва.
Вратата е отворена, но въпреки това тя почуква.
Ел Капитан спира насред песента.
– Мислех, че вие двамата сте заспали.
– Бях заспал – отвръща Брадуел.
Двамата с Преша влизат в кокпита. Той едва се събира вътре. Гръдният му кош, гърдите и раменете му са станали по-широки. Крилете му са обемисти и извити назад върху гърба му.
– Трябва да видим какво става с Хейстингс – казва Преша и се хваща за облегалката на празната седалка на втория пилот.
– Ще трябва да кацнем при „Лудия Джон“, след това да излетим и да се приземим отново – нервно отбелязва Ел Капитан.
– Не можем да го оставим там – възразява Брадуел.
– Не казвам да го изоставим. Просто има риск. Това е всичко. Ако катастрофираме при кацането като предишния път, няма да има кой да ни помогне. Ще трябва да се върнем у дома пеша през територия, в която едва оцеляхме първия път.
– Нямаме избор – казва Преша. – Той има нужда от нас, а и ние може да се нуждаем от него.
– За какво ще ни е нужен? – пита Ел Капитан.
– Отивам в Купола – въздъхва Преша. – Трябва да говоря с Партридж. Трябва да занеса лекарството на подходящите хора вътре.
Тя никога не се разделя с раницата си.
– Можеш само да предполагаш, че вътре има подходящи хора – натъртва Брадуел.
– Подходящи хора – с оптимизъм повтаря Хелмут.
– Не може всички да са лоши. И сега, когато Партридж е начело, съм сигурна, че той е ...