Тя поглежда към отражението на Ел Капитан. Той улавя погледа ù и се усмихва тъжно.
– Съжалявам – казва Ел Капитан. – За всичко. Трябваше да го накарам да ...
– Недей – прекъсва го тя. – Всичко е наред.
Хелмут протяга ръка и бързо докосва косата ù, след което смутено извръща поглед.
Преша вижда собственото си отражение и се сеща за песничката, която пееха децата, докато играеха в полето: В огледалото погледни! Внимателно потърси! Виж се ти! Виж се ти! И последен не бъди!
Тя вдига главата на куклата. Коя ще бъде без нея? Повече ли ще е себе си, или по-малко? Не може да си представи как се чувства Брадуел – тялото му не е неговото. Мисли си за своята ДНК, за инструкциите как да бъде създадена само и единствено тя – нейната коса, кожа и кръв.
И тогава си спомня за четката за коса в стаята си, за това как всяка сутрин по нея нямаше останал дори и един косъм. Дали са вземали нейната ДНК? Дали някой ден там нямаше да има нейни копия? Мисълта за това я ужасява по начин, който не разбира. Виж се ти! Виж се ти! Тя всъщност дори не знае коя е. Нито Брадуел знае. Дали изобщо някой знае?
– Вече сме над сушата – казва Ел Капитан.
– Суша – повтаря Хелмут, сякаш нарежда на брат си да приземи въздушния кораб. – Сушата!
Преша сваля раницата и я притиска към гърдите си. Хвърля поглед към неравния хоризонт. От тук той изглежда спокоен и мирен. Но тя знае, че той е пълен със зверове и пясъчни създания. Самата земя е жива, омразно жива. Може би отмъстителността е част от всички тях.
Партридж
Късметлии
Чува гласа на майка си:
– Партридж! Приятелят ти е тук.
Той отваря очи.
Гласът на майка му? Не... Не може да бъде. Тя е мъртва. И въпреки това, тя го вика по този начин, както го викаше, когато приятелите му идваха у тях. Той си спомня дома от детството си – чаршафите на леглото му с малки камиончета върху тях, часовникът с форма на бейзболна бухалка, блокчетата от конструктор, които се въргаляха на пода.
И майка му се появяваше на прага – спомняше си косата ù, която се полюшваше, и усмивката ù.
Гласът не е на майка му, нито на Лайда. Това е неговата спалня в апартамента, където беше израснал, докато беше в Купола. Спи на долното легло. На горното легло някога спеше Седж: не му харесваше – Партридж плачеше през нощта. Седж му казваше да млъкне. Майка му беше изчезнала, мислеха я за мъртва. Трябваше да му позволят да плаче, когато иска.
Спалнята на баща му е празна. Той никога не влиза там.
Той го беше убил.
Тази мисъл го стряска и го разбужда напълно.
Вратата се отваря и на прага се появява Айралийн .
– Арвин Уийд е тук – казва тя. – Да ви направя ли нещо за пиене и закуски?
Тя върти годежния пръстен на пръста си.
– Колко е часът? – той сяда изправен.
– Ти спеше и спеше – отвръща тя. – Вече е утре.
След като той се прибра у дома, Айралийн му показа пръстена и го прегърна. Той ù каза, че не се чувства добре и че няма да е лошо да говори с Арвин Уийд, който сега беше неговият доктор. Всъщност той просто искаше да разпита отново Уийд за Гласингс и хората, които все още бяха замразени, и също да му покаже листа с научните уравнения, който Партридж беше открил в оперативния център на баща си.
След като Айралийн му беше казала, че ще уреди среща с Уийд, той беше дошъл в тази спалня да полегне – след дните на безсъние потъна в сън, изпълнен с неспокойни кошмари. Беше свикнал да сънува как навсякъде намира мъртвото тяло на майка си – под скамейките на стадиона, в научната лаборатория на академията. Но в този сън денят му вървеше нормално, докато не попадна на купчина тела. Едно – две от тях още потрепваха, кървяха, но все още бяха живи. После се изправиха и тръгнаха към него, олюлявайки се. Говореха с гласа на мъжа, който се хвърли под влака – властите потвърдиха, че се казва Екингер Фрьонд. И тези умиращи хора го наричаха „лъжец“, но Партридж не разбираше дали го мразеха заради истината, която беше разказал за баща си, или заради тази нова лъжа – за сватбата с Айралийн.
– Ще дойдеш ли да поговориш с Арвин? – пита го Айралийн. – Да отида ли да си побъбря с него, за да ти дам малко време?
Той разтърква очи и отново се изляга в леглото, сложил ръка върху сърцето си. Все още е напълно облечен. Чувства се зле.
– Не, всичко е наред. Сега ще дойда – тя понечва да излезе от стаята, но той я спира. – Почакай.
Тя се обръща към него и се усмихва:
– Харесва ми начинът, по който изглеждаш, когато се събуждаш.