– Айралийн, тук сме сами – казва той. – Обещахме си, че няма да ...
Той я беше помолил да нямат романтични отношения помежду си освен за пред хората, когато са на обществени места.
– Не може ли едно момиче поне да се поупражнява?
Той сяда изправен.
– Увеличили ли са се смъртните случаи, откакто излезе съобщението в медиите?
Тя си поема дълбоко дъх. Самоубийствата я плашат. Лицето ù става каменно.
– Бекли докладва, че през нощта не е имало нови случаи.
– Добре – ако ще се лишава от свободата си по този начин и за да има някаква достоверност, то поне това би трябвало да спаси нечий живот. – Кажи на Арвин, че ще дойда след малко.
– Разбира се – тя се усмихва и затваря вратата.
Партридж сменя дрехите си. Не би трябвало да се чувства нервен заради срещата с Арвин. Някога той беше просто един зубрач в академията, не чак толкова близък приятел, който от време на време позволяваше на Партридж да преписва бележките му. Но Арвин не е тук като приятел. Той му помогна да възстанови кутрето си и, изглежда, ръководеше екипа, който прочете паметта му, като направи и двете по заповед на баща му. Най-вероятно Арвин щеше да е избран да извърши и мозъчната трансплантация. Дали Арвин щеше да го направи?
Партридж никога няма да разбере. Вместо тази операция, Арвин извърши аутопсията на баща му и каза на ръководството, че смъртта му се дължи на ускорена клетъчна дегенерация, докато на хората беше съобщено, че той се е борил храбро с генетично заболяване.
Партридж поглежда надолу към кутрето си и сгъва ръка. Малкият му пръст се свива и изпъва едновременно с останалите пръсти. Като цяло работата му е забележителна. Докато е тук, Арвин вероятно ще иска също да провери нервните окончания и възстановяването на паметта на Партридж. Той взема листа с научна информация от мястото, където го е скрил, и го пъха в джоба си.
Партридж отива в банята, наплисква лицето си с вода и го подсушава с кърпа. Гледа известно време отражението си, без да е сигурен кого се очаква от него да бъде. Чувства се като измамник. Знае, че ще се остави да бъде част от тази лъжа. Ще го стори, защото Лайда му беше прошепнала да го направи: По ръцете ти няма да има повече кръв. Никога повече. Но той знае, че кръвопролитието едва е започнало.
А Лайда? Бебето? Колко дълго още ще трябва да живеят този друг живот? След срещата в кабинета на Форстийд те поискаха да останат насаме за няколко минути. Държаха се един друг. Тя му каза:
– Партридж, това е начинът да постъпиш правилно – и след това бързо добави. – Страхувам се.
Той ù каза, че също се страхува. И сега усещането за топлото ù тяло, когато са сгушени заедно под палтото му, докато пепелта се върти над тях като черен сняг, му липсва. Липсва му начинът, по който тя го гледа с винаги честни очи. Харесва му това, че Лайда изглежда едновременно крехка и силна. От една страна, в тялото ù протича деликатната работа по създаването на човешко същество, но от друга – тя изглежда твърда по начин, който той не може да обясни.
Истината за баща му. Тази истина. Още колко лъжи ще трябва да предложи като жертвоприношение, за да успокои хората от Купола? Колко?
Излиза от банята, минава през коридора и влиза във всекидневната. Арвин гледа каталога на Айралийн с булчински рокли.
– Мисля, че тази е наистина красива – казва той, сочейки към отворената страница. – Не че има някакво значение.
– Защо да няма значение? – обидено пита Айралийн.
– Ти ще изглеждаш добре във всяка рокля – отвръща Арвин.
Точно такъв е Уийд. Може да е искал да каже, че всъщност изобщо не го е грижа, но успява да се измъкне с комплимент. Или пък наистина мисли онова, което казва ... Вярно е, че Айралийн би изглеждала добре във всичко. Тя е съвършена. Затова е тук.
Внезапно проумява истината – той е точно там, където искат те. Играе живота, който баща му беше избрал за него. Айралийн с блестящата ù коса и ослепителна усмивка се подготвя за сватбата им. Партридж върви по предварително избрания път, воден от чувството за вина. Опита се да бъде водач, но всичко това му беше отнето.
И тогава в ума му се появяват подозрения. Дали броят на самоубийствата наистина е бил толкова драматично висок, колкото му казаха? Гневната тълпа, воят на сирените, мъжът, който скочи пред влака – всичко това изглеждаше истинско. Всъщност изглеждаше спонтанно – определено като най-малко планираното нещо, на което някога е бил свидетел в Купола. И въпреки това не може да вярва на Форстийд, който би видял в тази разруха възможност да накара Партридж да се подчинява, воден от чувството за вина. Форстийд няма кой знае каква съвест, но определено би я сметнал за слабост у другите – слабост, която би могъл да използва в своя полза. Колко реално е всичко това? Дали е конспирация, целяща да принуди Партридж да прави, каквото му казват? Дали Уийд участва в нея?