– Съжалявам, че ви прекъсвам – казва Партридж.
Арвин и Айралийн вдигат погледи. Арвин се протяга и стиска ръката на Партридж.
– Как се чувстваш?
– Бил съм и по-добре.
Айралийн си взема булчинските каталози и казва:
– Ще ви оставя да си поговорите двамата.
Партридж си представя през какво обучение е преминала Айралийн – уроци кога да бъде забележима и кога възпитано да изчезва.
– Да седнем ето там – Партридж повежда Арвин към диваните. Сядат един срещу друг.
– И така, как е кутрето? – пита Уийд. – Усещаш ли някаква топлина, вкочаненост, сърбеж?
– Не.
Уийд протяга ръка над масичката за кафе помежду им, опипва пръста на Партридж и го сгъва.
– Добре ли усещаш всичко това?
– Да. Макар че понякога все още имам чувството, че го няма. Тогава поглеждам надолу и с изненада го виждам.
– Хората, загубили крак, казват, че все още го усещат – нервните им окончания продължават да изпращат сигнали на мозъка, че той съществува. Това се нарича „фантомен крайник“.
– Значи аз усещам фантома на фантома?
– Повторното отглеждане на крайници е съвсем нова наука. Може би това ще се превърне в често срещан ефект.
Партридж се чуди дали Арвин говори за Уилда – момичето, което беше отвлечено, отведено в Купола и пречистено. Тя вече няма белези, следи или срастване, нито дори пъп и може да казва само онова, което е програмирана да казва – заплахата от бащата на Партридж.
– Да не би да очаквате да отгледате повторно още много крайници, доктор Уийд?
– Аз съм един от добрите, Партридж – казва Арвин. – Знаеш това. – Той отмества поглед от Партридж и го плъзва по стаята.
– Така ли? – пита Партридж.
Арвин се засмива и се обляга назад на дивана.
– Какво е толкова смешно?
– Спомних си за оня път, когато ми каза, че живея в свой измислен свят. Каза ми: „Нямаш ли инстинкт, Уийд? Някога бил ли си воден единствено от шестото си чувство?“. Спомняш ли си това?
Партридж няма никакъв спомен за това.
– Сигурно е заради загубата на паметта – казва той.
– Не – поклаща глава Уийд, – не го помниш, защото го каза, без да се замисляш. Ръгна ме с пръст в корема и всички се засмяха.
– Съжалявам, Уийд. Сигурен съм, че не е значело нищо особено.
– Всичко, което ти казваше, значеше нещо. Ти беше синът на Уилъкс. Беше свободен да правиш, каквото си искаш.
– Така ли? – сопна се с отбранителен тон Партридж. – Защото си спомням как някои хора заплашваха, че ще ми скъсат задника от бой. И какво направи ти? Скочи ли да ми помогнеш? Не. Носът ти винаги беше заровен в учебниците. И знаеш ли какво? Бях прав. Ти наистина живееш в свой измислен свят.
– А ти – натъртва Уийд – трябва да опиташ да разчиташ по-малко на шестото си чувство и повече на разума си. Ако го правеше, нямаше да сме в тая каша.
Той обвинява него за самоубийствата и е прав. Не може да се отрече, че Партридж предизвика всичко това. Партридж вдига ръка. Уийд стигна твърде далеч. Той вече не може да позволи на хората да му говорят по този начин – дори и на стар приятел като него.
Уийд се прокашля и изпъва ризата си. Настъпва мълчание, преди Арвин да се върне към ролята си на доктор.
– Как е положението с паметта ти?
– Все още понякога е разпокъсана. Нали се сещаш – става дума за времето, което съм прекарал отвън – той си спомня по-голямата част от него: Преша, Брадуел, Ел Капитан, Хелмут и майките, сраснати с децата си.
Спомня си глухия звук, с който беше отрязан пръста му и как лежеше там, отделен от тялото му. Има и неща, които все още се появяват в съзнанието му в размазани цветове – най-вече майка му и Седж, лежащи и умиращи на земята в гората. Спомня си времето, което беше прекарал с Лайда върху празната месингова рамка на онова огромно легло, сгушен под палтото си. Спомня си топлината на телата им.
– Нали знаеш как е. Човек иска да си спомни някои неща – казва той – и да забрави други.
– Обзалагам се, че е така – отвръща Арвин с лека самодоволна усмивка на лицето.
Дали Уийд знае, че той е убиец? Ако е така, то на Партридж почти му се иска той да го каже направо.
– Обзалагаш се?
Арвин се навежда напред, подпира лакти на коленете си и снишава глас:
– Кажи ми защо наистина съм тук.
– Първо, къде е Гласингс?