– Това е рецепта.
– За правене на какво?
– Хора.
– Не разбирам. Хора?
– И как би го разбрал. Ти правиш човек по старомодния начин, нали? Като просто изчукаш някого.
– Знаеш името ù. Тя не е просто някого. Просто ми обясни научната част. Става ли?
Уийд се усмихва доволен, че е успял да подразни Партридж, след което отново се обляга назад.
– Това беше неговата рецепта как да ги прави от нищото. Малко ДНК от чистите, малко от по-издръжливата порода на несретниците. Малко клониране, малко развъждане.
– Ти ли му даде тази рецепта?
– Това нещо е много усъвършенствано – засмива се Уийд. – Кой знае откъде го е взел... Но не е от нас. Не. Това е истинско изкуство.
– Значи се е готвел да започне да създава своя собствена свръхраса от нищото.
– Не се е готвел да започне. Това се прави в момента. Всъщност бях с теб, когато ти ги видя.
– Видял съм ги? Кого?
– Може би не сме ти били свалили една от превръзките. Освен това беше малко упоен. Вкарвахме те за пречистването.
– Искаш да кажеш, когато почти ме удавихте?
– Баща ти предпочиташе термина покръстване.
– Кого съм видял? И къде?
– Бебетата – цели редици от мънички бебета.
И тогава Партридж си го спомня ясно. Редицата от прозорци, наподобяваща на гигантско родилно отделение, но всички бебета бяха недоносени, миниатюрни, гърчещи се – някои плачеха, други бяха кротки и неподвижни. Той лежеше ... Не, беше вързан с ремъци и се движеше ... Бутаха го върху носилка на колела.
– Новият рай заслужаваше да има свои собствени Адам и Ева – обяснява Уийд. – Уилъкс се отказа и от хората в Купола – ние сме слаби и уязвими, с деликатни дробове и раздразнителни сърца. Към края си той започна да ни мрази, Партридж. И когато ти излезе навън и оцеля, той се гордееше с теб. В теб дори нямаше нито едно от нещата, които бяха кодирани в брат ти. Просто беше там, отвън необработен, сам и оцеляваше. Трябваше да го чуеш как говори за теб.
Изглежда, споменът за това отвращава Уийд. На Партридж също му е трудно да повярва в това. Баща му беше толкова разочарован от него. Но после си спомня за оперативния център, всички онези снимки от детството му и всички онези писма с обяснения в любов. Може би баща му добре е криел своята любов и гордост.
Въпреки това, Партридж не е сигурен какво да мисли. Чувствата на баща му към него са толкова извратени и е невъзможно да ги проумее.
– Никога не ми е казвал, че се гордее с мен. Нито веднъж.
С изключение на края: точно преди да умре – когато разбра, че Партридж го е отровил, той му каза, че е негов син, което накара Партридж да се почувства така, сякаш баща му за пръв път виждаше в сина си нещо, което е негово отражение. Сега, когато Партридж се сеща за това, има усещането, че сякаш баща му е искал да каже, че двамата си приличат и дори може би, че Партридж е обречен да стане като него. Според баща му това трябва да е звучало като огромен комплимент.
– Той обичаше само себе си.
– Е, новите Адам и Ева се превърнаха в неговите хора, неговата надежда. Те бяха бъдещето – Уийд се изправя. – Трябва сам да ги видиш.
– Ами малкият Джарв Холенбек? Изкара ли го от замразено състояние? При родителите си ли е?
Уийд кимва.
– Бяха ли семейство Холенбек щастливи, че си е отново у дома? – въпросът е глупав, но Партридж иска да чуе поне едно хубаво нещо, нещо позитивно от това, че е тук, дори и да е съвсем малко.
– Ами, госпожа Холенбек…
– Какво?
– Тя е в болницата.
– Да не е опитала...
– И почти успя.
Той си спомня последния път, когато я беше видял – беше в кухнята, с ръце, покрити с брашно, и в гласа ù имаше паника. Какви сме късметлии, какви сме късметлии… – беше казала тя. И отчаяно искаше да повярва, че наистина е така. Госпожа Холенбек, която преподаваше История на домашния уют като форма на изкуство ... Той си спомня как тя им пееше за някакъв снежен човек. Как ли беше опитала да го направи? Той не иска да си го представя. Тя е получила Джарв обратно. Защо би искала да се самоубие сега? Къде са отишли нейната издръжливост и желанието ù да живее?
– Преди да правим каквото и да било друго, първо искам да видя госпожа Холенбек – той разтрива ръцете си една в друга, като си мисли за чувството за вина и кръвта. – Искам да видя и родилните отделения. Не искам да слушам повече приказки от Форстийд за ескалация на ситуацията, не искам да чувам повече цифри. Искам да се срещна с хората.
– Сигурен ли си?
– Да.