– Ще стоя на пост от другата страна на вратата – уведомява го Бекли.
Партридж кимва, поема си дъх и почуква на вратата.
– Трябва просто да отвориш вратата – обяснява му Уийд. – Гласът ù не е достатъчно силен, за да ти каже да влезеш вътре. Аз ще съм в стаята на сестрите.
– Почакай – спира го Партридж. – Ще ми кажеш ли как се е опитала да го направи?
Уийд поклаща глава.
– Тя ще ти каже, ако иска – той се отдалечава по коридора.
Партридж слага ръка върху дръжката, бавно я завърта и влиза в стаята. Тя е бяла, чиста и ярко осветена. Той минава покрай две празни легла. Леглата на пациентите, които са били преместени заради посещението на Партридж, са снабдени с ремъци, които висят свободно върху страничните им перила. Това смразява кръвта му.
Той чува дрезгавия шепот на госпожа Холенбек:
– Ти ли си?
Партридж отива до завесата, заобикаляща леглото. Когато се протяга към нея, мисли за собствената си майка: връща се към неясния спомен за малката стая, в която той и Преша я откриха отново зад покритата със стъкло капсула – спокойното ù лице и очите ù, които се отварят...
Той дърпа завесата и казва:
– Да. Аз съм.
Тя е слаба и бледа. Очите ù са хлътнали. Облечена е в болнична нощница, която ù е твърде голяма и толкова широка около врата, че тя я придържа с едната си ръка и изглежда така, сякаш се кълне във вярност. Но най-страшно изглежда устата ù. Тя е почерняла – устните ù са пепеляви и когато се усмихва, дори и зъбите ù са тъмни, сякаш е дъвкала парче въглен. Устата ù прилича на черен кладенец.
Тя протяга ръка.
Партридж бързо се доближава до нея и взема ръката ù в своята. Дланта ù е костелива и студена, сякаш държи ръката на дете през зимата.
– О, Партридж – казва тя.
Гласът ù е дрезгав.
Той не е сигурен дали го казва с нежност, или с нотка на упрек. Тя се държеше с него като добра майка: през последните няколко години беше тази, която оставяше подаръците му под коледната елха, която му осигуряваше топло легло и го хранеше от техните неделни порциони храна. Джулби и Джарв се държаха с него като с по-голям брат.
– Как се чувствате? – пита той.
– Добре съм – отвръща тя. – Жива съм, нали?
Лицето ù се стяга в болезнена усмивка.
– Когато се оправите, ще вечеряме заедно. Вашето семейство и ние двамата с Айралийн – казва той, опитвайки се да поправи нещата по някакъв начин. – Дължа Ви толкова много вечери.
– О, Партридж – поклаща глава тя.
– Вие сте ми като семейство – казва той.
Тя обръща глава към възглавницата.
– Какво знаем ние тук за семейството? – прошепва тя.
– Вие ме учехте за семейството – припомня ù той. – И Джарв си е у дома, нали? Не искате ли да се приберете у дома с Джулби и Джарв?
– Джарв – тя свива юмрук върху хартиената нощница, леко го извива и затваря очи. – Нима не знаеш защо той не е наред? Нима не знаеш?
– Да – отвръща меко Партридж.
– То идва от мен – казва тя, отваря очи и се обръща отново към него. – Не съм наред отвътре. Болна съм. Ако ме разрежеш, Партридж, вътре няма да намериш нищо друго освен гнилоч. Разбираш ли? Умирам, още откакто влязох в Купола. Гния отвътре.
– Това не е вярно. Вие сте толкова добра майка и учителка. Всички Ви обичат.
– Те не ме познават – поклаща глава тя.
– Аз Ви познавам – уверява я Партридж. – Познавам Ви и Ви обичам.
– Знаеш ли какво направих, за да се озова в това болнично легло?
Той не е сигурен, че иска да знае:
– Това е нещо лично. Не е нужно да ми казвате, ако не искате.
– Изпих всички хапчета. Онези за Джарв, онези за главоболието ми, тези за гърба на Илвандър и дори успокоителните за Джулби за случаите, когато изпадне в някой от припадъците си. Взех ги всичките. Исках да умра. Имах нужда от това да умра. Но те не ми позволиха. Промиха стомаха ми, дадоха ми таблетки въглен и се опитаха да ме прочистят. Няма начин да ме пречистят... Наистина няма и никога няма да има.
– Госпожа Холенбек – започва Партридж, – недейте ...
Тя протяга ръка и сграбчва ръкава на ризата му.
– Ти каза истината – казва тя. – Тя ме събуди.
Той не иска да се разплаче, но усеща как гърдите му се стягат от чувство за вина.
– Не мислех онова, което казах. Не и по начина, по който Вие сте го разбрали. Не го мислех, госпожа Холенбек. Ако знаех, че някой би сторил нещо такова, нямаше да ...
– Знаеш ли кого оставих там, отвън – от другата страна на Купола? Баща ми беше приятел с човек, който имаше запазени места за себе си, жена си и двете си дъщери. Едната от тях обаче беше революционерка. Тя му каза, че отказва да отиде. Дочух нейният баща да разговаря с баща ми. Той каза: „Ако нещата внезапно се влошат, ще вземем едно от твоите момичета с нас. Тя ще заеме мястото на дъщеря ми. Иска ми се да можех да ти предложа нещо повече“. Аз имах две сестри. Коя от нас щяха да изберат родителите ми? Аз имах предимство – бях единствената, която знаеше, че се конкурираме помежду си. Не исках да призная онова, което знаех, и вместо това с Илвандър, който вече имаше място, измислихме план. Казах на родителите си, че съм бременна. Знаех, че никога няма да разберат, че това е тактика, за да ме изберат. Толкова много се срамувах, но също така знаех, че ако съм бременна, с дете в корема си, родителите ми щяха да изберат да изпратят мен. Тогава нещата се случиха по-бързо, отколкото някой си мислеше, че ще се случат. Взеха ме вътре, а сестрите ми – не. Те останаха с родителите ми и най-вероятно са загинали. Ти го каза – всички ние сме съучастници. Аз също съм убийца, Партридж, като баща ти. Оставих ги да умрат. Трябваше да умра заедно с тях.