– Но сега Партридж е начело – протестира Преша. – Би трябвало нещата да са по-добри.
– Партридж е начело? – пита Хейстингс. – Да не би Уилъкс…?
– Мъртъв е – отвръща Брадуел. – Това не ми харесва. За какви нападения става дума?
– Кървави – отговаря Хейстингс. – Момчетата войници убиват онези в града – истинска кървава баня. Но майките са се намесили и сега ги ликвидират. Всички страни проливат кръв.
Преша има усещането, че някой я е ударил с юмрук в стомаха.
Партридж – мисли си тя, – как се е стигнало дотук?
– Какво друго? – пита Преша и сяда на мястото си. – Разкажи ни всичко.
– Зная само онова, което ви казах. Не съм го видял с очите си.
Тя не иска да погледне Брадуел. Дали той ще обвини Партридж?
– Имаме средство, с което да съборим Купола, Хейстингс – казва Брадуел.
– Как? Това не е възможно – объркан е Хейстингс.
Брадуел му обяснява за бактерията, която беше им дал Барт Кели.
– Сега е наша.
Заплахата увисва във въздуха.
Преша се обляга назад и вперва поглед в извития таван. Двигателите са шумни и въздушният кораб подскача и се издига. Тя отново поглежда през илюминатора. Бързо минават над местността – скали, ръждясали корпуси на камиони, следи от пътища, овъглени отломки. Скоро стигат до окръг Вашингтон и се понасят над падналата кула, сградата на Капитолия със срутения ù купол и онова, което някога е било Белия дом, от който са останали покрити с мъх парчета светли камъни, мрамор и варовик. После съзират зебра, подскачаща сред високата трева, която по-късно е заменена от блата и гори. Въздушният кораб се издига над един хълм.
Сърцето ù започва да бие по-бързо. Тя си поема дълбоко въздух и го издишва – вече се приближават. И какво я очаква? Кръвопролитие.
Тя затваря очи. Може би Хейстингс е сгрешил. Може би е недоразумение, а не кръвопролитие. Вече са загубили достатъчно. Но след това чува Брадуел да казва:
– Погледнете това.
Тя не иска да отвори очи, но го прави. Пред нея се разкрива притъмнелият хоризонт, закрит от издигащия се нов дим. Техният град гори.
Партридж
Буря
Той излиза в коридора с неговите лъскави плочки и ярки флуоресцентни лампи. Минава бързо покрай Бекли.
– Добре ли си? – пита Бекли, след като го настига.
Той не спира, за да му отговори.
Прости ни. Прости на всички ни.
Уийд е тук. Той докосва Бекли по рамото и му казва:
– Остави ме минута насаме с него.
Уийд се приближава до него и казва:
– Какво не е наред?
Партридж разтърсва глава, опитвайки се да я прочисти.
– Добре съм.
– Не, не си.
Партридж отива до стената и поставя ръката си върху нея – тя е хладна на пипане.
– Мислех си, че ще мога да накарам всички останали да го проумеят, като им кажа истината. Мислех си, че това ме прави по-добър, различен или нещо подобно – той вижда отново как очите на баща му се разширяват в мига, в който разбира, че Партридж го е отровил. – Аз съм един от нас. Не – казва той и усеща, че не му достига въздух. – Аз съм по-лош.
Арвин сграбчва ръката му.
– Млъкни! – дрезгаво прошепва той.
– Сега зная какъв съм – продължава Партридж. – Не бях проумял лъжите на баща си и онова, в което всички ние сме съучастници – чувството за вина.
Арвин се навежда близо до него и прошепва в ухото му:
– Млъкни, по дяволите! – лицето му е сковано от гняв. – Нима ù позволи да се докопа до теб? Господи!
Партридж се обръща към Уийд, объркан от внезапния му гняв.
– Просто сега осъзнавам, че аз съм ...
– Искаш ли да се прибереш у дома? Това твърде много ли се оказа за деликатната ти натура?
– Разкарай се, Уийд!
Но всъщност Уийд го беше разобличил. Партридж не иска да види следващото поколение на баща си – редиците от клонинги. Не би могъл да го понесе.
– Ще ти повикам кола, за да можеш да си вървиш. Това ли искаш?
– Не.
– Трябва сам да поискаш да го научиш. Мога да те отведа само там, където поискаш да бъдеш отведен – прошепва му Уийд. – Разбираш ли какво ти казвам?
Партридж не е сигурен. Дали Уийд не изпълнява нечии други нареждания – нареждания, които само Партридж може да поиска да отмени?