– Отвори тази врата! Веднага!
Уийд отива до един панел върху вратата. Въвежда код. Вратата се отваря и той вика:
– Влизаме!
Вътре има трима души, облечени с хирургическа екипировка, която е леко опръскана с кръв. Към стената е прикован един мъж. Партридж вижда, че по ръцете му има кървави ивици с прецизни разрези. На масата пред него има тазер, метален прът и хирургически инструменти.
– Отдръпнете се! – изкрещява Партридж.
Всички се отдръпват назад.
Сега Партридж вижда целия мъж. Тялото му е било отворено и след това зашито отново. Били са го толкова много, че цялата му кожа е насинена. Лицето му е толкова подуто, че е почти неразпознаваемо.
Сърцето на Партридж бие оглушително в ушите му. Той се приближава и казва:
– Господин...
Очите на мъжа се отварят. Да, това е той – Гласингс. Учителят му по история на света, мъжът, който му четеше лекции за красотата във варварството.
– Партридж – промълвя той с подутите си, разцепени устни.
– Учителю – казва Партридж, след което се обръща и нарежда:
– Свалете го долу! Веднага! Искам да бъде отведен в моя апартамент и никъде другаде. Искам да се грижат за него двадесет и четири часа на ден. Чухте ли ме?! Действайте!
– Той е твой враг – казва Уийд.
Партридж стиска юмрук, замахва и удря Уийд в челюстта толкова силно, че той се удря в стената и се свлича надолу по нея. Уийд го поглежда смаяно. Партридж също е изненадан. Той все забравя, че в себе си има някакво кодиране – за сила, бързина и подвижност. Не е чак като на Специалните сили, но по-добро от това на Уийд, който е получил мозъчни подобрения, но не и такива за тялото.
Партридж се обръща към останалите.
– Извикайте доктор – нарежда той. – Действайте! – след което се връща при Гласингс и го успокоява:
– Всичко ще бъде наред.
Но Гласингс е загубил съзнание. Лицето му е отпуснато.
Партридж не може да изтърпи да стои повече в тази стая. Той поглежда към всичките инструменти и равнодушните лица на останалите мъчители.
– Погрижи се да го направят, както трябва – казва той на Бекли. Партридж се отправя към вратата и подминава Уийд, който все още разтрива челюстта си.
– Къде отиваш? – пита Бекли.
– Просто остани – казва му Партридж. – Погрижи се да се отнасят към него с уважение. Погрижи се ...
Но не успява дори да довърши изречението. Хвърля поглед на Уийд – сигурен е, че му се усмихва самодоволно. Иска му се да го удари отново.
Но вместо това се обръща и излиза. Гласингс. Обича го. Когато Партридж беше сигурен, че баща му не го е грижа за него, той чувстваше Гласингс като свой баща и онова, което бяха сторили с учителя му, беше нетърпимо за него.
Той чува гласа на Бекли: „Внимателно с него! Внимателно!“. След това се затичва по коридора. Кокалчетата го болят, но му достави удоволствие да удари Уийд. Не знае накъде отива, но продължава да тича, докато не стига до редицата от прозорци. Той притиска юмруците и челото си към стъклото и поглежда към всичките онези повити телца и малките им личица.
– Аз ще ставам баща – прошепва той.
Чувства се уплашен: от онова, което госпожа Холенбек беше сторила на себе си, и от онова, което бяха сторили на Гласингс, но най-вече в този момент е уплашен от деликатната кожа на пеленачетата, малките им пръстчета и очичките им, които се отварят едва-едва. Сваля юмруците си от стъклото и ги напъхва в джобовете си. Вече няма право да се страхува.
Партридж
Влюбена птичка
Намират се в градините на академията, заобиколени от фалшиви храсти, фалшиви лехи с цветя и фалшиви птичи песни във фалшивите дървета. Зима е, но градината е поддържана така, че да изглежда все едно е пролет. Партридж мрази непочтеността. Той е все още разтърсен от онова, което видя в медицинския център. Блясъкът на тази градина – лъскавите, полирани пъпки на цветята и восъчния гланц на листата – само му напомня за грозотата, скрита под повърхността на нещата в Купола.
Партридж и Бекли чакат Айралийн и фотографите, които би трябвало да ги хванат случайно на тази среща, сякаш всичко не е предварително режисирано. Той е неспокоен. Тя закъснява. Партридж, така или иначе, не иска да е тук.
– Искам да видя, че за Гласингс се грижат добре. Да се уверя, че той разполага с всичко, от което се нуждае. И медицински сестри, които да идват на смени при него. Ясно ли е?!
Бекли кимва.
– И когато кажа, че сме приключили тук, значи наистина сме приключили.
Партридж се чувства виновен.
Макар че Лайда го накара да се съгласи на тази шарада[25], той чувства това като предателство. Но не може да се откаже. Ами ако започне нова вълна на самоубийства? Тогава ще трябва да обвинява единствено себе си, а той не би могъл да понесе още чувство за вина. Всичко това го кара да усеща тежест в гърдите.