Но вече е тук. Вече се е захванал с това. „По ръцете ти няма да има повече кръв“ – чува той да шепне Лайда. Напомня си, че не се е съгласил да участва в тази малка приказка заради тях. Прави го, за да спаси много животи.
Застава зад Айралийн, хваща въжетата над главата ù, дърпа люлката назад и я пуска. След още няколко бутания тя наистина се залюлява и сега той разбира защо е роклята. Тя е била подбрана специално, за да се дипли по съвършен начин около краката ù, докато се люлее на дървената люлка.
– Не си ли щастлив? – извиква му тя и с това най-вероятно иска да каже: Усмихни се! Поне опитай да се усмихнеш!
Той се насилва да се усмихне. Мъчително му е да го направи, още повече, че и Бекли е тук. Младите жени започват безгрижно да пляскат с ръце.
– Кажи ми нещо! – подканя го Айралийн. – Нещо приятно.
Партридж не може да се сети за нищо приятно освен за Лайда. Тя му липсва. Иска му се да беше тук с нея, но се насилва да започне някакъв безсмислен разговор. Ако каже правилните неща, може би това ще свърши по-бързо.
– Чудя се къде ли са завели момчетата от академията. Първокурсниците са тук, но само те.
– О, кой знае – отвръща Айралийн. – Сигурна съм, че излетът им е с образователна цел.
– Да – казва Партридж, но след това поглежда към Бекли, който се е обърнал настрани. Защо?
– Бекли, знаеш ли къде са по-големите момчета?
Бекли не отговаря.
– Бекли! Какво има?
– Птица! – изкрещява в този миг Айралийн. Дали не се опитва да отвлече вниманието му? – Истинска жива птица! – тя сочи нагоре към клоните на дървото.
Партридж хвърля поглед нагоре. Тя е права. Птицата е истинска. Понякога те се измъкват от птичарника. Дори се опитват да свият гнезда в дърветата, но умират бързо, тъй като нямат с какво да се хранят.
– Толкова е красива! Хвани ми я, Партридж! Хвани я!
– Хората ловят пеперуди, Айралийн. Те не хващат птици.
– Но ти можеш. Направи го за мен!
– Не, всъщност не мога да хвана птица – той се отдалечава от люлката и отива до Бекли. – Кажи ми какво става с по-големите момчета от академията.
Бекли не иска да го погледне в очите:
– Не ми е позволено.
– Трябва ли да ти заповядам?
– Да, трябва – кимва Бекли.
– Тогава ми кажи, по дяволите! Това е заповед!
– Само подочух това-онова, така че не зная дали е истина, или не.
– Какво?
– Форстийд атакува. Взел е всички момчета от шестнадесет години нагоре и е започнал масово кодиране. Някои са вече отвън и са се присъединили към Специалните сили там. Други в момента се подготвят.
– Кого атакува той?
– Несретниците.
Партридж има усещането, че главата му ще експлодира. Той притиска ръка към слепоочието си.
– Защо? В името на Бога...
– Има откраднат въздушен кораб – свива рамене Бекли – и той е трябвало да неутрализира ситуацията, преди да се е появила сериозна заплаха ...
Въздушният кораб, който Преша, Брадуел, Ел Капитан и Хелмут бяха откраднали. Но въпреки това едно такова нападение няма смисъл.
Те са прекосили Атлантическия океан. Уийд беше казал на Партридж, че Форстийд не се интересува от Преша и въздушния кораб.
– Той не може да атакува! Няма пълномощията за това!
– Той ръководи военните и тъй като ти беше твърде зает...
– Не съм зает. Проклет да е! Да не мислиш, че искам да присъствам на възпоменателни церемонии и фотосесии?
Той си мисли за Преша, Брадуел, Ел Капитан и Хелмут. Не трябва да се връщат посред нападение от Купола. Той се нуждае от тях живи и непокътнати.
– Обади се по радиостанцията. Искам незабавна среща с Форстийд.
– Партридж! – вика го Айралийн. – Искам пак да ме залюлееш.
Люлката е неподвижна. Роклята ù, която вече не се развява, прилича на клюмнало цвете.
– Направиха достатъчно снимки. Трябва да тръгвам, Айралийн. Съжалявам – той бързо се отдалечава заедно с Бекли.
– Не, Партридж! – вика го Айралийн. – Птицата! Ела и ми хвани тази птичка! Тя е влюбена птичка.
Дали птицата е била поставена там? Дали някой наистина не очаква от него да я хване заради Айралийн и да ù я подари?
– Тя ще умре там – отвръща Партридж. – Трябва да бъде върната обратно в птичарника.
– О, не! – изплаква Айралийн.
Той хвърля поглед назад и вижда как птицата размахва криле и се издига във фалшивото небе.
Лайда
Втора кожа
Лайда настройва кълбото така, че всекидневната да изглежда като част от къщата на някакво ранчо от предградията преди Детонациите. Никога не би споделила изпълнения с пепел свят с някого другиго освен с Партридж. Не го е виждала от скорошната им среща с Форстийд, когато тя му даде позволение да се ожени за Айралийн. Или пък самата тя го накара? Ако беше казала „не“, дали това в края на краищата щеше да има някакво значение за човек като Форстийд? Когато се връща назад към този момент, тя започва да мисли, че се е очаквало те да започнат да разглеждат стаята и тя да открие психологическата си оценка. Сега, когато мисли за това, той ù прилича на мълчалива заплаха за доживотна институционализация.