Като отваря килера, открива телени закачалки. Изважда ги и ги пуска на пода, който изглежда набразден и покрит със сажди.
Тя си спомня идиотските рогозки за сядане, които плетяха от цветни ленти, когато беше заключена в медицинския център. Спомня си как плетеше отново и отново своята в изолатора. Сяда сред закачалките и ги развива, така че да ги разглоби. Изправя всяка от тях и след това започва да плете.
Какво плете? Не е сигурна. Просто плете и плете, докато металът не образува голям правоъгълник. Това не я успокоява, което е добре. Кара я да се чувства жизнена и ù дава усещането, че контролира нещата. Все още вижда Партридж в стаята на баща му със снимките на изгубеното му семейство, разхвърляни наоколо му. Тя все още го обича – независимо дали е убиец, или не. Но след като вижда психологическата си оценка, желанието ù да се измъкне навън нараства. Иска да е там, навън, в света – както и да изглежда той, независимо колко див и необуздан е той. Дори ако всичко се оправи, Айралийн изчезне и Лайда може да заеме мястото ù – както беше обещал Партридж, тя не може да остане тук и да бъде неговата щастлива съпруга, която носи перли, плете терлички и пише в бебешкия дневник. В онази нощ, когато двамата с Партридж лежаха заедно под палтото му на леглото с месинговата рамка в къщата без покрив, където над главите им беше само сивото небе, той поиска тя да дойде с него. Тя отказа. Този път обаче тя ще го убеди той да дойде с нея. Този път ще останат заедно. Бебето ще ги сплоти, нали? Така правят бебетата. Създават семейства.
Баща му е видял края. Дали е видял как накрая ще има твърде малко възможности за осигуряване на прехраната? Хората ще трупат запаси, които ще пазят, а после ще започнат да крадат, да се бият и да убиват за онова, което е останало. Всички те са животни. Тя не иска да е животно в клетка.
Тя продължава да дърпа телта и да стяга плетката, докато накрая пръстите ù не стават твърде вдървени, за да продължава. Вдига онова, което е изработила – то прилича на плетен щит: красив, здрав, но също така гъвкав. Тя се изправя и отива до огледалото, което е потъмняло от отразената пепел. Може да види неясното си отражение. Притиска преплетения метал върху тялото си. Коремът ù ще се издуе, но металът поддава. Може да бъде оформен около корема ù, колкото и да е голям.
И тогава разбира какво е направила.
Броня.
Втора кожа от метал.
Ако някой попита, ще каже, че е произведение на изкуството. Но за нея то ще е също и нещо за защита и контрол. Това е тя – не някоя, която плете терлички, за да си успокоява нервите. Може да се чувства малко разстроена, но освен това е и силна. Не може да разчита само на Партридж. Трябва да може да се защитава. Това е нейната защита.
Тя скрива бронята в дъното на килера си зад пухкавите рокли за бременни.
Ел Капитан
Пляскащи криле
Не е само градът. Отвисоко, докато кръжат, той вижда, че всичко е било наскоро опожарено. В Мъртвите полета нямаше много неща за опожаряване, но Ел Капитан сваля кораба достатъчно ниско, за да види няколко почернели пясъчни създания, които се извиват над земята като мъртви риби, издигащи се на повърхността на езеро, за да поемат въздух. Останалите пясъчни създания са тихи, сякаш се страхуват да повдигнат главите си.
Той минава напряко през Разтопените земи, които са пусти и зловещо тихи. Пластмасовите катерушки вече са се превърнали в стопени петна, но някои от къщите, които са били частично възстановени, отново са били опустошени от пожарите. Черни брезенти под покривите плющят на вятъра. Щабът на ОСР и заобикалящата го гора, където двамата с Хелмут бяха ловували години наред, все още пушат, скрити зад огромни издигащи се сиви облаци.
Аванпостът[26], който някога е бил училищен пансион, е в по-лошо положение – палатките на оцелелите са почернели и са паднали като овъглени стиснати юмруци. Камъните на сградите все още стоят, но пожарите са унищожили вътрешността им. Той се доближава достатъчно, за да види, че там все още има объркани хора, които търсят онези, които са загубили. Само неколцина от тях вдигат погледи, когато чуват бръмченето на двигателя, но не се опитват да се скрият. Само спират и вдигат лица към шума. Малката къща, където Преша беше помагала на Брадуел да възстанови силите си, е все още там, но покривът ù се е продънил и сега от дърветата около нея, чиито клони се спускаха до земята като допълнителни корени, са останали само овъглени стволове.