На различни места дори и най-малките сгради са изгорели или все още пушат: колибите на овчарите и берачите, навесите, дървените покриви на ръчно изработените олтари, стълбовете около гробищата. Димът се вие към небето, а вятърът го носи и върти над местността на големи сиви талази.
Скоро след като взеха Хейстингс, той беше дошъл в кокпита, за да каже на Ел Капитан да се подготви за опустошенията. Той му бе разказал историите на оцелелите, които бяха успели да стигнат до „Лудия Джон-Джон“.
– Едно от нещата, които добре познавам, Хейстингс, е опустошението – беше кимнал Ел Капитан в отговор. – Не се безпокой.
– Безпокой – беше казал Хелмут и се бе оказал прав.
Нищо не можеше да го подготви за това. Родината му и преди беше изгорена и овъглена, но се опитваше да се възстанови. А сега сякаш цялата жизненост, енергия и сила, необходими за възстановяването ù, бяха унищожени.
Той вижда полето на склона, където онези, които боготворяха Купола, някога бяха издигнали кладата си. Вече я нямаше. Цялата. Точно там ще кацне с въздушния кораб.
Слиза все по-ниско и ниско и накрая извиква на останалите:
– Пригответе се за кацане!
– Пригответе! Пригответе! – крещи Хелмут и се хваща за Ел Капитан толкова здраво, че на него му се налага да разтвори лактите си настрани, за да има достатъчно свобода да работи с приборите.
– Успокой се, Хелмут.
Въздушният кораб се понася, след това се поклаща и започва да се спуска. Земята се издига нагоре към Ел Капитан твърде бързо.
– Успокой! – крещи Хелмут. – Успокой!
Ел Капитан забавя леко, но звукът на двигателите е слаб. Не иска да загуби скорост. Затова оставя камерите да поемат още въздух – може би твърде много. Въздушният кораб се спуска. Едната опора за кацане се удря, започва да се влачи и задълбава в пръстта, вдигайки във въздуха черен стълб от пепел. Корабът се опира на другия си крак, който също започва да се плъзга, след което се накланя напред върху двата си предни крака, поколебава се за момент с нос, увиснал малко над земята, преди да възвърне равновесието си, поклащайки се солидно върху всичките си четири опори.
Ел Капитан със свистене изпуска дъха си. Въздишката на Хелмут отеква като ехо.
Ел Капитан чува вратата на кабината да се отваря. Оставя останалите да скочат навън. Не бърза да види още от разрушението. Бавно изключва двигателите. Не знае кога ще лети отново. Потупва стената на кокпита.
– Ще ни липсва. Нали, Хелмут?
– Липсва – повтаря Хелмут, сякаш е готов да продължи.
Двамата тръгват след останалите и слизат на земята, която е скована от студа. Не разговарят помежду си. Какво, по дяволите, би могъл да каже който и да е от тях? Димът е толкова гъст, че той закрива уста с ръкава си. Пушекът, който се носи около тях, е толкова тъмен, колкото бяла беше мъглата в Ирландия. Очите му парят и се напълват със сълзи.
Преша прави кръг, опитвайки се да огледа разрушенията през вълните дим.
– Къде са Уилда и останалите? Как изобщо ще ги открием сега?
Брадуел разперва широките си криле и след това ги прибира около себе си – от тях се показва само лицето му и стърчащата му челюст. Ел Капитан има чувството, че краката му ще поддадат под тялото му и Хелмут върху гърба му изведнъж започва да му се струва толкова тежък, че той опира едното си коляно върху земята.
Хейстингс е застанал широко разкрачен и балансира тежестта си върху истинския си крак и протезата. Накрая той казва:
– Това лято си бях купил учебници за цялата учебна година.
В началото Ел Капитан не разбира защо той би казал нещо такова в този момент, но тогава Брадуел казва:
– Спомням си, когато давах онези уроци по История на сенките. Всичко ми беше ясно. Знаех какво правя и защо.
Тогава Ел Капитан разбира истината. Хейстингс и Брадуел се чудят какво, по дяволите, е станало с всичко, за което някога са знаели, че е истина.
– Правех навиващи се играчки. Понякога те пляскат с криле, но никога не успявам да ги накарам да полетят – казва Преша.
– Имах един дневник – включва се Ел Капитан. – Изпробвах горските плодове върху новобранците, за да видя кои от тях са отровни. Имах си система. В дневника правех техни рисунки. Бях добър в това.
– Бях добър – казва Хелмут, сякаш за да обобщи нещата.
Някога, отдавна преди Детонациите, всички са били добри. Ел Капитан усеща внезапен прилив на гняв, какъвто никога преди това не е изпитвал. Той забива юмруците си в студената земя. Усеща как в него пулсира желание за мъст.