Преминаха през реката така, сякаш летяха. Беше покрита с бяла, ледена кора. Преша си спомня как за малко не се удави в нея: студеният мрак наоколо и онова чувство, че е спасена, че е повдигана от невидими ръце. Дали Брадуел е виждал реката през прозореца – мястото, където почти замръзнаха до смърт? Дали си спомня как се докосваха кожите им? Тя си го спомня. Никога няма да го забрави. Споменът за това още кара кожата ù да пламне.
А сега Брадуел ù казва, че не може да я остави да си тръгне. Има предвид единствено, че няма да ù позволи да си тръгне. Казва ù какво може и какво не може да прави. Погледна към нея веднъж и след това малко по-късно отново. Но тя се направи, че не го забелязва. Ако той не може да ù прости, то тя ще трябва да накара сърцето си да стане по-твърдо, нали? Трябва да стане по-корава. Междувременно ще подготвя своя план.
Разбира се, тя не може да се отърве от въпроса, който се блъска в главата ù: Дали Партридж наистина е направил това? Той отеква отново на всяка крачка. Тя трябва да вярва на Партридж. На какво друго ù остава да се надява? Преша вижда горичка от разкривени, овъглени дървета в далечината. Виждала ли ги е някога преди? Тя знае, че е така. Но сега от тях са останали само обгорени стволове. Сега се чувства по-стара. Всяко от мъртвите дървета за нея е като отделен паметник на разрушението. Всяко е пострадало по своему. Всяко е било принудено да се превърне в нещо, което никога не е имало намерение да бъде. Всяко сега е част от по-голямото разрушение.
Те вървят към града сред закърнелите дървета, като използват каквото е останало за прикритие. Дърветата приличат на кактуси – голи, изолирани. Наносите се издигат нагоре по стволовете им от страната, откъдето преобладава вятърът. Подобни на паяци, застанали вертикално, кореновите системи улавят каквото довлече вятърът – предимно боклуци и плесен, които се носят през пустеещите земи в търсене на почивка – място, където да спрат и всичко да свърши. Тя гледа внимателно през ниските клони, оглеждайки се за някакво движение, фигура или проблясък на цветове.
– Хейстингс – обръща се към него тя на всеки няколко минути, – забеляза ли нещо?
Неговите сетива са били кодирани, но носещият се във въздуха пушек ограничава полезрението му и усещането му за мирис.
– Трябва да продължаваме да се движим – казва той.
– Следват ли ни? – пита тя.
– Те са слаби – отвръща той – и не са много. Просто трябва да продължаваме да се движим.
Няколкократно чуват стъпки и шумоленето на храсти. Дали са Специалните сили? Следят ли ги? Ако са войници, то те не откриват огън.
И тогава, когато отново излизат на открито, Преша вижда ивиците кръв върху пръстта. Това е сцена на битка – кървави следи от влачените тела. Но чии тела са били влачени – на майките и техните деца или на онези от Специалните сили? Подминават една купчина останки, натрупани край една дига. Може би тук е имало магистрала или водоем. Но дигата е уловила всичко, което не е прелетяло над нея. Тя оглежда купчината: пикап с липсващи фарове, количка за пазаруване, натрошени бетонни плочи, железни прътове, пръст, пепел и неща, които са така потрошени, че са неразпознаваеми. Някой е направил този пикап. Някой го е карал. Някой е бутал количката и някой друг е отлял бетона. А там има покрита с кал, спукана топка. Тя сякаш чува детето, което я е ритало. Това я смазва.
След известно време те попадат на друга кървава баня – този път телата на оцелелите не са били отнесени. Земята е осеяна с мъртъвци, крайниците им са извити, а по телата им зеят рани от изстрелите, покрити със засъхнала кръв.
Продължават нататък.
Когато стигат до града, Преша забелязва далечния кръст върху върха на Купола. Някъде из тези алеи и затрупани с отломки улици тя ще се отдели от останалите. Но ù е трудно да съсредоточи вниманието си върху Купола. Ел Капитан беше прав – тя вече започва да се отчайва, че не могат да открият Уилда и децата. Не може да си тръгне, преди да е разбрала, че те са в безопасност. Когато приближават мястото, където някога се издигаха медицинските палатки, започват да викат Уилда, докато вървят.
В началото завалелият дъжд им се струва като чудо, защото разчиства дима, охлажда останките и угасява всичко, което все още пуши, но той не спира. Става все по-зле. Дъждът се излива върху им, докато търсят Уилда и децата и не спират да крещят из празните улици. Дрехите и ботушите им са съвсем мокри. Косата на Преша залепва върху лицето ù. Брадуел се справя по-добре – крилете му са покрити с капчици вода.
Кладата за изгаряне на мъртвите е угаснала и дори и да спре да вали, ще мине дълго време, преди да успеят да съберат достатъчно сухи дърва, за да я запалят отново.