Откриват група оцелели, които копаят масов гроб. Телата са натрупани наблизо. Поне сега земята вече не е замръзнала и леко поддава.
По-навътре в града започват да чуват виковете на новите сирачета и на родителите, които викат децата си. Старите белези са покрити от пресни изгаряния и мехури – слой от нова болка се добавя към старата. Преша внимава повече отвсякога за онова, което носи в раницата си. Мускалът и формулата могат отново да ги направят цели, нали?
– Уилда! – не спира да крещи Преша и гласът ù се присъединява към хора от гласове, които викат изгубените. – Уилда!
Хейстингс се движи плътно до тях, за да е ясно, че не е заплаха, а може би дори затворник. Преша пита оцелелите дали са виждали децата.
– Може да сте ги видели целите да треперят. Възможно е други хора да са ги носели на гръб.
Оцелелите само я поглеждат с празни очи и свиват рамене.
Но тогава Преша вижда един мъж, когото познава от аванпоста. В ръцете му има пръски метал, а в челюстта му е заседнало зъбно колело.
– Извинете ме – казва тя.
Той вдига поглед.
– Търсим децата, за които се грижеха в главната сграда на аванпоста. Те бяха болни. Трепереха и вероятно са били заедно с медицинските си сестри. Вие бяхте в аванпоста. Знаете за кого говоря.
– Няма ги – отвръща мъжът и зъбното колело в челюстта му потраква.
– Какво искате да кажете с това „няма ги“? – Преша пристъпва по-близо. – Мъртви ли са? – тя внезапно се изпълва със страх.
– Носеха децата на гърбовете си и продължиха. Кой знае къде са ... Няма къде да отидат. Те бяха навсякъде. Искаха да убият всички ни. Пребих един до смърт с камък – мъжът поглежда надолу към покритите си с метал ръце. Пръстите му са извити, сякаш все още държи камъка. Очите му са широко отворени. – Той беше хлапе. Просто хлапе. Мъртво момче. Проклето, мъртво момче – той вдига поглед към Преша. – Като моя син. Такова беше това нещо. Приличаше на моя син, ако той беше роден, както трябва, и бе оживял.
Партридж ли е сторил това? – мисли си тя.
– Съжалявам – казва Преша. – Толкова съжалявам.
Мъжът я поглежда с ясни очи, сякаш току-що се е събудил.
– Мислеха да ги отведат в града – онези треперещи деца върху гърбовете им, онези бледи, треперещи деца. В града, за да им помогнат. Но видях, че от града също се носи дим. Така че кой знае къде са отишли ... Кой знае ...
Той се отдалечава с тътреща се походка.
Хейстингс е добър със своя усъвършенстван слух в откриването на хората, които стенеха под развалините на падналите навеси и в търсенето на онези, които бяха затрупани вътре. Те спираха и копаеха. Откриваха тела – някои живи, някои мъртви от погълнатия дим. Ел Капитан работи с оцелелите, грижи се за раните, прави шини. Докато Преша копае, вади камъните и парчетата и продължава да вика Уилда. Виковете ù са се превърнали в нещо като песен или молитва. Гласът ù е дрезгав и уморен.
Уилда. Тя крещи името ù толкова много пъти, че то вече не звучи като име, а просто като две свързани заедно срички, които отекват отново и отново.
Продължават и подминават хора, които едва кретат. Тя вижда едно групи[27] да седи върху развалините – три жени, които тя познава бегло. Едната е толкова зле обгорена, че няма да оцелее. Какво ще стане с останалите, с които тя е срасната? Няма да оцелеят след смъртта ù. Едната поднася мокър парцал към устните на жертвата. Третата извръща поглед встрани.
Преша, Брадуел, Ел Капитан и Хейстингс помагат за пренасянето на мъртвите до масовия гроб. Те вървят наведени срещу студения вятър, запотени от усилието, с ръце, които започват да се вкочаняват. Понякога някой от тях се отдалечава за малко, колкото да си почине. Дишат тежко. Понякога плачат. Но след това се връщат, готови да продължат.
Онези, които боготворят Купола, са съсипани. Не че вече не вярват в Купола, но са изпълнени с мъка. Изглеждат безучастни.
Един мъж с уродлив крак и лице, покрито с кафяви лунички, им казва, че сред мъртвите има и хора от Специалните сили.
– Телата им са ей там. Свалихме оръжията от сухожилията им. Успяхме дори да накараме някои от тях да проработят. Но оставихме телата покрити. Гледката не ни понася.
Виждат три купчини, увити в един тъмен чаршаф, изцапан със засъхнала кръв. Преша разбира защо не биха искали мъртвите очи на враговете им да ги гледат втренчено.
– Сега вече изпращат младежи – продължава мъжът, – сякаш са им свършили онези, които са достатъчно възрастни, за да бъдат войници, и изпращат по-малките им братя.