– Не сме били тайна – казва Гласингс. – Той е знаел през цялото време кои сме.
– Баща ми е знаел за Сигнус? За теб?
Гласингс поклаща глава. Той отново се закашля, присвивайки се от болката в ребрата.
– Не бързай – успокоява го Партридж. – Можем да говорим по-късно. Трябва да се почувстваш по-добре.
– Не – възразява Гласингс с разкривено от болка лице. – Сега. Трябва да разбереш това сега.
Гласът му е дрезгав и едва доловим.
– Добре – съгласява се Партридж. – Кой знаеше?
Гласингс си поема дъх с хриптене:
– Форстийд.
– Форстийд е знаел за Лебеда?
– Той ни е оставил да действаме. Защитавал ни е, без да знаем за това.
Партридж се сеща за хапчето в джоба си, точно преди да убие баща си, спомня си как го докосваше с върховете на пръстите си.
– Хапчето.
– Мислехме, че сме го откраднали ние.
– Но открадването му е било по-лесно, отколкото сте очаквали – казва Партридж, – защото Форстийд е искал да го откраднете, искал е да ми го дадете. Искал е да убия баща си – Партридж се изправя и поглежда към спалнята на баща си. Трудно му е да диша и му се гади. – Форстийд е искал да убия баща си. Искал е баща ми да умре и аз свърших това вместо него – той чува гласа на Бекли във всекидневната, а след това и гласа на Форстийд. През гърдите на Партридж преминава гореща вълна. – Опитвал се е да застане начело. И тогава, в последния момент, баща ми прехвърли властта на мен.
– Иска да ликвидира и теб – казва Гласингс, протяга се и сграбчва ръката на Партридж, вкопчвайки се здраво в нея, преди да се отпусне.
– Откъде знаеш?
– Той самият ми го каза. Не мислеше, че ще се измъкна жив. Той мисли – продължава Гласингс, опитвайки се да укроти дъха си, – че ще му е по-лесно да премахне теб, отколкото баща ти.
Гласингс е прав. Уилъкс беше човек с власт, до който не се стигаше лесно. От своя страна, Партридж се чувства напълно уязвим. Той стиска юмруци и после разтрива слепоочията си. Господи! Какво, по дяволите, щеше да прави?
– Провалих те – признава Гласингс.
– Не, не си – Гласингс дълго време играеше ролята на баща на Партридж. Той си го спомня с папионка, когато придружаваше момчетата по време на танците и когато се срещнаха под сцената на аудиторията на академията. Партридж никога не беше имал бащата, когото беше искал.
– Какво щеше да направиш, ако беше на моето място? – пита го Партридж. – Кажи ми.
– Съветите ми не ги бива – поклаща глава Гласингс.
– Просто ми кажи нещо – каквото и да е.
– Не му позволявай да разбере, че ти знаеш. Атакувай го, когато най-малко очаква. Прави се на глупак.
Партридж кимва:
– Като се има предвид какви оценки получавах по История на света, това не би трябвало да е много трудно.
Гласингс се опитва да се усмихне, но подутото му лице не му позволява да го стори.
– Почини си – Партридж се оправя към вратата.
– Можеш да се справиш с това – казва Гласингс.
Партридж опира за момент челото си върху края на отворената врата, опитвайки се да успокои нервите си. Той чува ниския и шумен смях на Форстийд. Дали докторът не е казал нещо смешно? Или Форстийд се смее на собствените си шеги? Гласингс вярва в Партридж. Той трябва да не забравя това и да не позволява тази мисъл да го напусне. Не му остава друго.
Партридж се готви да излезе през вратата, но първо се сеща за още един въпрос.
– Хапчето е било създадено така, че да се задейства в определен момент и да бъде непроследимо – казва Партридж. – Някой открадна ли го за вас?
– Да – отвръща Гласингс. – Някой, който е на наша страна.
– Кой?
– Арвин Уийд.
– Не, грешиш.
Гласингс затваря очи и поклаща глава.
Дали Уийд е помогнал, защото е наистина на страната на Сигнус, или е бил къртица, работеща за Форстийд? В края на краищата някой е снабдявал Форстийд с информация и това, че Уийд е откраднал хапчето за тях, изглежда твърде удобно. Във всеки случай беше ударил Уийд в лицето. Партридж си спомня глупавата, самодоволна усмивка, която беше видял на лицето на Арвин при излизането си от стаята. Дали Уийд го е отвел при Гласингс, за да го спаси, като същевременно се е опитвал да създаде впечатлението, че е верен на Форстийд?
– Уийд? – пита Партридж. – Сигурен ли си?
– Уийд – потвърждава Гласингс.
Преша
Прелетни птици
Димът е станал по-разреден, но – както винаги – въздухът е пълен със сажди. Тя чува остро бръмчене и пукот близо до ботушите си. Специалните сили? Дали са снайперисти?