– Това би трябвало да е щастлив ден.
– Не – отвръща той. – Сватбата е събитие, което да разсее хората, да повдигне морала и да спре самоубийствата. Това не е щастлив ден, дори не е и сватба. Има разлика.
Тя въздъхва, сякаш осъзнала, че той е извадил тежката артилерия твърде скоро, след което се навежда към него и прошепва:
– Избери сьомгата.
И той избира сьомгата. За да направи някаква отстъпка, добавя:
– Харесвам много холандския сос – след което поглежда Айралийн, сякаш ù казва: Виждаш ли? Полагам усилия.
– Трябва само малко да се съсредоточиш – отвръща тя.
Партридж не може да се съсредоточи. Форстийд беше казал нещо, което не излиза от ума му – за „малките реликви“ на баща му, неговата колекция от най-големите му врагове. Спомня си камерата, която се отличаваше от всички останали – онази, която Айралийн му беше показала веднъж, когато вървяха по онези дълги коридори. На нея нямаше маркировка и беше сериозно охранявана. Партридж не знае как да се вмъкне вътре. Но ако малките реликви на баща му наистина са най-големите му врагове – онези, които той е държал под ръка, за да може да ги извади и измъчва, когато му дойдеше настроението за това, то кой се намираше в тази камера? Възможно ли беше най-големият враг на баща му да е най-големият съюзник на Партридж?
Иска му се някак да стигне до тази камера и да се опита да я отвори. Не спира да се чуди дали е възможно някой от Седемте да е държан вътре. Най-големият враг на баща му беше неговият личен враг – Хидеки Иманака, мъжът, в когото майката му се беше влюбила и с когото беше имала връзка. Бащата на Преша.
Освен това, дядото на Преша все още се намира в една от онези камери за хибернация[33]. Дали Уийд е на страната на Партридж, или не? Дали изобщо е опитал да извади Одуолд от хибернация? Дали сега, след като го беше ударил, Уийд ще бъде по-отстъпчив, или ще откаже да му помага?
Как Партридж ще слезе там, долу? Той трябва да се занимава с безкрайното планиране на сватбата, да мери смокинги и обувки, да избира аранжировката на цветята, да обсъжда настаняването на гостите според най-строгата социална йерархия, която не разбира и за която не го е грижа.
Партридж чувства главата си замаяна. Напоследък не яде много заради разяждащото чувство, което усеща в стомаха си през цялото време. Започна да взема някои хапчета против лошо храносмилане, които бяха горчиви и с вкус на тебешир, но те не помагат. Чувства се като някоя от големите котки в зоологическата градина – възглавничките на лапите им са изранени от движението по твърдия цимент. Сякаш и той е затворен в клетка.
И тогава, докато са само двамата и го пита за панделките по украсата в средата на масите, тя хваща ръката му и я стиска:
– Коя ти харесва най-много?
Ръката ù е толкова студена, че това го стряска и той си спомня, че Айралийн е прекарала по-голямата част от живота си в хибернация. Тя му беше казала, че за нея онези коридори с камери са като дома от детството ù. Айралийн е неговият специалист по хибернация. Тя беше тази, която му показа камерите.
Той слага ръката си върху нейната. Тя, изненадана, вдига поглед.
– Айралийн – прошепва той, – искам да направиш нещо за мен.
– Какво? – очите ù са големи и блестящи.
Понякога го плаши това, колко много иска да му достави удоволствие.
– Искам отново да отида до камерите.
Тя поклаща глава.
– Приключих с тази част от живота си – казва тя и на устните ù трепва усмивка.
– Нуждая се от помощта ти. Иначе нямаше да те моля за това.
– Не ме карай да се връщам там – тя прехапва долната си устна.
– Имам нужда от водач. Трябва да ми обясниш всичко това. Искам да ме заведеш до тежко охраняваната немаркирана камера.
Той не може просто да обяви какви са плановете му. Сега, когато Форстийд беше демонстрирал властта, с която разполага над него, вече няма свободата да действа както реши. Иска това посещение да остане в тайна и не знае на кого да се довери. Може да се довери на Айралийн. Освен това, може да бъде манипулирана и познава сградата.
Тя поклаща глава и затваря очи.
– Нуждая се от теб. Може да ти върна услугата по някакъв начин. Обещавам.
Тя скръства ръце на гърдите си и вторачва хладния си поглед в него:
– Без всякакви условия. Ще ми дължиш една услуга по всяко време в бъдеще.
Той е малко уплашен – не е сигурен в какво се е забъркал.
– Да. Искам да кажа, не искам да ми се налага ...
– Без условия.
– Добре – отвръща той. – Можеш ли да ни вкараш там, без да ни открият?
Тя се замисля.
– С помощта на Бекли – да.