– Искам да видя дали Одуолд Белз също е бил изваден от хибернация.
– „Да вземе въздух“ – казва тя. – Така го наричаме.
Да вземе въздух. Партридж също иска да си вземе въздух.
Лайда му липсва през цялото време. През нощта, когато няма толкова много от онези противни неща, които го разсейват, е още по-лошо. Форстийд беше изпратил да му кажат, че не може да се вижда с Лайда, докато не е минала сватбата и общественият интерес не е утихнал. Щяло да бъде твърде опасно, ако слуховете за това стигнели до обществеността.
По-късно Партридж си постила да легне на дивана. Сега, когато Айралийн спи в старата спалня на Партридж, а Гласингс е в спалнята на баща му, Партридж започна да спи във всекидневната. Трудно му е да заспи. Пише писма на Лайда и ги дава на Бекли, сякаш Партридж е просто някое училищно хлапе, което праща бележки по време на час. В началото писмата му бяха кратки: Обичам те. Липсваш ми... Не ù казва, че е във властта на Форстийд. Знае, че трябва да го направи, но не може. Твърде много се срамува от това. Въпреки това, писането наистина му помага да прочисти мислите си. Затова се опитва да започне да създава някакво бъдеще. Днес ù пише:
Не съм се отказал от идеята за съвет. Начело на него трябва да е Преша. Брадуел трябва да отговаря за написването на новата история, на истината така, че да направим тази информация достижима до всички. Освен това, нуждаем се от някого като Ел Капитан, който да поеме военните. Те ще са ни все още нужни, за да продължим да опазваме мира ...
Скоро ще мога да се измъкна. Обещавам... Когато отново сме заедно, всичко ще бъде наред.
Той знае, че Лайда се страхува за бъдещето. Нормално е да е така. Всичко е толкова несигурно. Той си мисли за хората навън, които опитаха да се самоубият, за нападението над несретниците, за бебетата, подредени в инкубаторите в очакване на Новия рай на баща му, за замразените хора и за всички оцелели навън, разпръснати по цялото земно кълбо.
Всичко това толкова му тежи, че започва да се чувства невероятно нищожен.
Днес, както обикновено, предава крадешком на Бекли най-новото писмо – той охранява входната врата. Партридж се пита дали Лайда му е написала нещо в отговор.
Отговорът е същият, както винаги.
– Още не – поклаща глава Бекли, след което пъха писмото в джоба на гърдите си.
– А как е тя? – пита Партридж.
– През повечето време тя стои в детската стая. Украсява я, за да те изненада. Не пуска никого вътре.
Партридж си я представя как боядисва стените и украсява кошчето, за да има с какво да се занимава. Това може да изглежда като нещо приятно, но той познава Лайда достатъчно добре, за да знае, че тя също се чувства като затворена в клетка.
Появява се още един пазач и Партридж се връща на дивана. Вкопчва ръцете си една в друга толкова силно, че те започват да треперят. Не е това, каквото искаше. Това не е неговият живот. Власт – той има цялата власт, с която би могъл да разполага, и въпреки това е безсилен.
Той си спомня, че веднъж беше попитал баща си дали Бог е истински. Баща му беше отвърнал, че в крайна сметка всъщност няма значение дали Бог е истински, или не.
– Религията ни държи заедно. Църквата е важна. Тя ни дава ред и структура. Тя е най-доброто място за узаконяване на една политика от най-високо място. Тя научава масите за разликата между доброто и злото.
Има толкова много правила: в кого трябва и в кого не трябва да се влюбваш, как и кога да се жениш, какво можеш и не можеш да обсъждаш или поставяш под въпрос дори в дома си, как да възпитаваш децата си, така че никога да не нарушават никакви правила ... Имаше и цели книги, посветени на това как да бъдеш добра съпруга и майка.
Партридж си казва, че това не е вярно. Правилата са направени от хората. Бог е важен. Хората знаят в сърцата си разликата между доброто и злото, стига да я потърсят там. Религиите изкривяват доброто и злото. Разликите, измислени от тях, трябва да бъдат проповядвани, защото не са естествени. Защо иначе хората биха мислили, че баща му е бил добър човек и ще скърбят за смъртта му, освен ако някой не е наблъскал в главите им представата за неговата доброта? Религията беше един от многото инструменти на баща му. Той го използваше добре.
– Господи – прошепва Партридж.
Това е всичко, което има. Просто една дума.
Преша
Шумове
До падането на нощта тя успява да стигне до гората, заобикаляща голата местност около Купола, която някога беше дом на овчари и берачи на горски плодове, пумпалки[34] и грудки. Някога там имаше и фермери, но те едва ли можеха да бъдат считани за такива, защото там растяха малко неща и те никога не ставаха точно онова, което се очакваше от тях. Някои ги наричаха „нескопосаници“. Всички те бяха пометени от огъня. Преша докосва ствола на едно обгорено дърво – кората му се бели като овъглен слой кожа. Върху покритата с пепел земя между дърветата на гората се сипе лек дъждец.