Сега тук е тихо и на нея ù се иска да беше още светло. Трябва да намери място, където да спи, преди да се отправи на сутринта към Купола. Тя знае колко трудно е било за Партридж да се измъкне. Дали ще е толкова трудно и за нея да влезе? Възнамерява да отиде до вратата на товарния док, откъдето бяха изкарали Лайда. Спомня си картата, която бяха направили Партридж и Лайда. Знае къде да търси очертанията на вратата.
През ума ù минава мисълта, че изобщо няма да стигне до вратата. Има голяма вероятност да я разкъса някое пясъчно създание или звяр, който се надява на свежа плячка, или да я застрелят, докато се приближава. Странно колко е свикнала вече с мисълта, че това може да се случи.
Дали има някой, който отваря вратата? Тя планира да им каже, че е природената сестра на Партридж, но няма представа каква ще бъде реакцията им. Сега, след смъртта на Уилъкс, нещата в Купола може да са опасни. Някои хора може би се съпротивляват срещу това, че Партридж е поел властта. Сигурно има такива. Той е просто синът на Уилъкс. Защо това би му осигурило автоматично властта?
Въздухът мирише на дим от изгорели борове и метал. Накрая Преша стига до една част от гората, която – за нейна изненада – сякаш е избегнала пожара. Повечето клони са оголени заради зимата. Тя се заглежда по-внимателно в един недорасъл бор с неговите разкривени, остри клони и подути корени, които стърчат от земята като нечии заровени колене. Игличките му са лепкави на пипане. Тя взема един лист от земята – той е покрит с прахообразна ръжда, сякаш дървото съдържа желязо. Непрекъснато се появяват нови хибридни[35] видове. Дали това, че земята и нейните създания се опитват да се приспособят, може да се смята за нещо хубаво?
Преша спира и отново проверява мускала и формулата. Отваря раницата си, после и металната кутия и ги докосва. В добро състояние са и това ù дава малко кураж. Те ù напомнят за нейната мисия тук.
Навлиза по-навътре между дърветата, надявайки се да открие някой храсталак, в който да се скрие, и скала или паднал дънер, които да спират вятъра.
Но тогава се чува шумолене.
Птици или гризачи? Може би лисица? Тя си спомня съшитите ръце на слепите същества, които Кели беше пуснал на свобода, блуждаещите им очи, начина, по който докосваха косата ù. Потреперва. Не са те. Тя знае това, но не може да се отърве от спомена за докосването им. Какво щяха да направят, ако не се беше измъкнала? Притиска ръце към гърдите си и се вторачва в мрака, надявайки се, че там ще се появи нещо малко и безобидно.
Моля те, бъди някое зайче – мисли си тя. – Малко зайче. Наистина ще се радвам, ако е зайче. За последен път беше видяла зайче преди години: вместо козина то имаше дебела, тъмна и сбръчкана кожа, покрита с белези; ребрата му стърчаха над разкривените му хълбоци. Но все още беше зайче с дълги уши и остри предни зъби и избяга, уплашено от нея. Избягай! Моля те, избягай! – моли се тя на зайчето, което най-вероятно изобщо не е зайче. В студеното нощно небе се движат облаци, натежали от дим. Тя иска да се скрие от вятъра и да поспи. Това е всичко. Уморена е до мозъка на костите. Умората сякаш я смазва.
Още шумолене. Тя прикляква. Усеща притока на адреналин, но това не е достатъчно. Няма силите да се бори. Не иска да бъде изядена, разкъсана до смърт тук – не и сега. Сваля раницата и я притиска към гърдите си. Поглежда надолу към главата на куклата и изцъклените ù очи, проблясващи на слабата светлина, сякаш я умоляват за защита. Тя се беше провалила с Уилда и останалите. Главата на куклата сякаш знае това и донякъде е загубила вярата си в нея.
Разнася се ново шумолене и стъпки. Тя стиска главата на куклата и раницата и замръзва неподвижно.
Тогава чува името си. Грубият глас на Брадуел. Вижда го между две тънки дървета Той разперва крилете си, покрити с тъмни ивици дъждовни капки.
– Преша – вика я той.
Тя бавно се изправя. Той я преследва. Гневна е, че той няма достатъчно вяра в нея, но освен това изпитва облекчение, че го вижда. Сърцето ù започва да бие ускорено.
– Погледни ме – казва той.
И тя го прави: месестите му рамене, дългите му остри ключици, двойката белези върху бузата му, очите му, устните – всичко е покрито с влага от дъжда. Но крилете ... Те са това, което той иска тя да види. Някои от перата им блестят, други са опърпани, но всички са дебели и здрави.