– Виждам те – отвръща тя.
– Виж ме целия.
– Виждам те целия.
Той е като някакъв сън. Гледа я така, сякаш я вижда за пръв път от толкова дълго време насам.
– Трябваше да те намеря.
Как я беше проследил?
– Аз трябваше да си тръгна.
– Зная, но аз не успях да ти кажа онова, което исках.
– И какво е то?
Той прокарва ръце през мократа си коса.
– Мислиш ли, че не си представям, че съм с теб вътре в Купола в онези класни стаи на академията или в танцувалните зали? Представям си го. Но не по начина, по който го правиш ти. Ти виждаш себе си като част от всичко това.
– Не, не е така.
– Мислиш, че това е възможно. Можеш да си представиш какво би означавало да си върнеш ръката и белезите ти да изчезнат. А аз? Аз не притежавам такова въображение. Мога да видя себе си само такъв, какъвто съм. И всеки път, когато си представя себе си там, виждам как те ще гледат на мен. За тях аз не съм наред. Аз съм болен. Аз съм извращение на човешко същество.
– За мен ти не си нито едно от тези неща.
Той потрива кокалчетата на ръцете си едни в други. Тя знае, че това е трудно за него, дори мъчително.
– Ние сме родени, за да умрем, Преша. Ние сме тези, за които никой не е очаквал, че наистина ще оцелеят. Така че моят живот е грешка. Той е просто нещо, което съм получил по някаква случайност. Той не е мой, а взет назаем.
Той се приближава до Преша и прошепва:
– Понякога ми се иска да можех да се върна. Да умра окървавен заедно с братята си. Но после разбирам, че бих предпочел да стигна по-далеч от това. Ако можех, бих умрял заедно с теб на замръзналата земя в онази гора. Бяхме голи, мокри и ни беше студено. Така сме се появили на този свят – той опира челото си в нейното и затваря очи. – Зная защо направи онова нещо. Но сега то е в кръвта ми и аз вече не съм този, който бях. Не можеш да ме обичаш.
– Но те обичам.
– Недей – казва той.
– Опитвам се – отвръща тя.
Тя протяга ръка над рамото му и я плъзва по едното от меките му мокри криле. На пипане е като коприна. Той докосва изгарянето с форма на полумесец, извито около едното ù око, и след това обхваща главата на куклата с дланите си.
– Не мога да ти позволя да си отидеш – казва той.
Тя се навежда близо до него – дъждовните капки върху клепките ù са като мъниста. Поставя едната си ръка върху сърцето му и усеща туптенето му.
– Трябва да го направя.
– Зная.
– Колко време ще ми дадеш, преди да използваш бактерията?
– Не много. Там вътре може да ти се случи всичко. Кап беше прав и за това.
– Ще ми е нужен поне ден, за да стигна дотам. Така че колко време ще ми дадеш?
– Не зная.
– Ако стигна до Партридж, мога да ти изпратя съобщение.
– В рамките на три дни?
– Мога да опитам – тя иска да целуне мокрите му устни.
Той ù липсва толкова много, че усеща болка в гърдите си. Кажи ми, че ме обичаш! Кажи ми, че ме обичаш, както го правеше преди! – иска ù се да му каже. И тогава той се навежда към нея и я целува по устата, докато дъждът продължава да се сипе върху тях. Когато се отдръпва, тя е останала без дъх.
– Три дни – казва той. – Разбрахме ли се?
– Добре – отвръща тя и отстъпва крачка назад, макар да усеща краката си вдървени.
– Хейстингс също тръгна след теб – казва той. – Изненадан съм, че още не те е открил. Той иска само да ти помогне.
Тя кимва.
– Преша – продължава той, – ами ако не се видим никога повече? Ако това е последният път?
Той е уплашен. Тя не е сигурна, че някога го е виждала да изглежда така.
– Ще се справя – успокоява го тя.
– Зная, че е така – отвръща той. – Просто ...
– Какво?
– Ако има рай ...
– Не говори така – спира го Преша.
– Ако има рай, искам двамата заедно да сме там – очите му търсят нейните, след което той добавя:
– Никога не съм виждал сватба.
Дали не я моли да се омъжи за него?
– Чувала съм, че са ги правели в църквите или под бели тенти – прошепва тя.
– Ами ако гората е нашата църква?
– Да не ми предлагаш да се омъжа за теб? Тук и сега?
– Обичам те от самото начало – от първия миг, в който те видях. Да, защо да не се оженим тук и сега?
Той повдига ръката ù и я поставя върху сърцето ù. След това плъзва своята длан между нейната ръка и гърдите ù и я слага върху собственото си сърце. Навежда се и опира бузата си към нейната. След това казва: