– Ще бъдеш ли моя съпруга завинаги – тук и сега и отвъд всичко това?
Тя затваря очи. Усеща ръката си, преплетена с неговата, и бузата му до своята – и двете са мокри от дъжда и студени.
– Ще бъда – кимва тя. – А ти ще бъдеш ли мой съпруг завинаги?
– Ще бъда – отвръща той, навежда глава и я целува по шията, бузата и устните.
– Това не е краят – казва Преша. – Ние едва започваме, Брадуел.
Той я повдига от земята и я целува отново – тя усеща устните му, езика, зъбите. И в този момент тя се чувства толкова жива, че почти не може да диша. Чувства се щастлива. Такова е щастието – не е необходимо то да е свързано с точно определен момент. Щастието може да бъде обещание.
Когато той я пуска обратно долу, тя се чувства натежала.
Тогава той се обръща и тръгва обратно през гората. Носещият дъжд вятър се е засилил и поривите леко повдигат крилете му. Тя ще продължи по пътя си. Но сега знае какво иска – да се върне обратно при Брадуел и да намери своето начало.
Сега крачи бързо и решително. Трябва да открие безопасно място. Върви от известно време, когато във въздуха се разнася бръмчащ звук – свистене, което завършва с глух звук точно над главата ù. Тя поглежда нагоре към дървото зад себе си и вижда дебело, заострено от всички страни острие, забито дълбоко в кората му.
Тук има майки. Вероятно затова тази част от гората не е изгоряла. Тя е била сериозно охранявана.
Преша остава приведена, но извиква:
– Аз съм просто едно момиче. Приятелка съм на Лайда. Името ми е Преша и съм се срещала с Нашата добра майка. Сама съм. С мен няма мъртъвци.
Но тя не е просто едно малко момиче – вече е съпруга. Не е сама, дори и да изглежда така. Има Брадуел завинаги.
Гората е тиха. Преша застава зад едно дърво. Друго острие изсвистява във въздуха и приковава палтото ù към дървото зад нея. Тя е в капан. Иска да скъса палтото си, за да се освободи и да побегне, но с майките шега не бива. Ако ги предизвикаш, те може да си отмъстят жестоко.
Тя вдига ръката си и главата на куклата във въздуха.
– Какво искате? – вика тя към гората. – Предавам се! Разбрахте ли?
Тя се надява, че Брадуел отдавна си е тръгнал и не може да чуе дори и ехото на гласа ù.
– Предавам се – извиква тя отново и докато изрича тези две думи, те ù се струват като най-вярното нещо, което е казвала от толкова дълго време насам.
Предавам се. Уморена съм. Водете ме вътре.
Накрая се разнася остър и ясен женски глас:
– Хванете я – нарежда жената. – Сега тя е наша.
Лайда
Превръщане
Лайда е скрита в своя друг свят. Кълбото, което тя държи настроено на външния свят, сега стои само в детската стая. Там е и пепелта от изгорените детски книжки и поредицата цилиндрични летви, които тя подостря като копия. Държи вратата заключена. Когато някой попита защо, тя отвръща:
– Това е изненада. За Партридж.
Партридж е наредил още пазачи да пазят вратата ù. Сега тук е събрана цяла малка армия. Защо ли? Дали той не се страхува, че някой ще я нападне? Или пък иска да се увери, че тя никога няма да си тръгне?
Работи усилено в тази малка стая и сега лежи в леглото – чиста и ухаеща приятно, косата ù е още влажна от душа на обяд. Пише на Партридж поредното писмо. Тя е написала вече толкова много, че не знае колко са. Дава ги на Бекли всеки път, когато го види – неговата смяна е на всеки няколко дни, но той никога не ù носи отговор.
– Какво ти казва той, когато му ги даваш? – пита го тя.
– Усмихва се и ги пъхва в джоба си – предполагам, за да ги прочете по-късно.
– Не разбирам защо не ми пише в отговор.
– Зает е. Нали знаеш ... с това планиране.
Планирането на сватбата. Да, тя знае.
Партридж,
Кога ще се върнеш? Превръщам се ...
В какво се превръща? Не знае. Струва ù се най-честно да му каже, че просто се превръща в нещо. Превръщането вероятно е по-важно от самия резултат.
Тя мисли да му напише, че създава гнездо – това е термин, който е научила в девическата академия – в часовете по грижи за бебето, и който Чандри често използва, когато идва за уроците по плетене. Лайда харесва този термин, защото тя обичаше да минава през птичарника и да наблюдава как птиците укрепват гнездата си, когато беше в девическата академия. Нейните инстинкти за създаване на гнездо може да не са онова, което очаква Партридж, но тя има чувството, че създава място за себе си и това дете – място, което да е само тяхно. В детската стая се чувства в безопасност. Но докато лежи тук – в собствената си стая, върху изпраните чаршафи, след като е сресала гладко косата си, – тя се чувства уязвима.