Тя усеща, че нещо ще се случи. Нещата са нестабилни. Причината не е просто в това, че Уилъкс е мъртъв. Сякаш във въздуха витае усещането за нещо неспокойно и взривоопасно. И докато Партридж е някъде отвън, зает с планирането на сватбата си, той дори не забелязва това. Никой сякаш не го забелязва. Пазачите стоят сковано пред вратата ù. Чандри идва и си отива. Понякога Лайда поглежда през прозореца навън и вижда хората на улицата да вървят забързано с пакети в ръце, да разхождат миниатюрни кучета или да бутат детски колички.
Всичко е отново почти нормално – сякаш истината никога не е била изричана.
Понякога – пише тя на Партридж – имам чувството, че в мен гори огън. Не зная в какво се превръщам, но мисля, че това е свързано с подготовката ми за някакво бъдеще, което не мога да си представя, но което идва, независимо от това.
Кога ще те видя отново? Ще те видя ли изобщо?
С любов,
Лайда
Преша
Майките
Майките се появяват от гората една по една. Един храст се превръща в тяло. От тънките клони на едно дърво скача жена. Тъмно е и е трудно телата им, оживели с неспокойните движения на техните деца, да бъдат различени. Една от майките казва:
– Отведете я в лагера. Охранявайте я внимателно. Ще изпратим вест на Нашата добра майка за появяването ù.
Преша не е сигурна каква може да е реакцията на Нашата добра майка на това, че тя е станала тяхна пленничка.
Две майки се приближават до нея – едната носи вълнена шапка, а косата на другата е бяла.
Преша се надява те да не конфискуват раницата ù. Това е от най-голямо значение.
Онази с бялата коса издърпва острието от дървото, оставяйки нова цепнатина в палтото на Преша, и напъхва стрелата обратно в малката торба, прикачена с ремък върху рамото ù.
– Оттук – посочва ù тя. – Сложи си ръцете на главата.
Преша върви между двете майки. Сега може да види децата им – едното е върху рамото на майка си, а другото – свито върху гърдите на своята.
– Вие сте запазили тази гора неопожарена – прошепва Преша.
Те кимват и я повеждат покрай един малък, скрит навес. Преша зърва вътре странни съоръжения – катапулти[36] на колела може би – и кошници, които са пълни с неща, които приличат на ръчни гранати.
– Направих няколко от тези от паяците роботи, изпратени от Купола.
– И ние продължихме твоята работа – казва белокосата жена. – Ние сме първата отбранителна линия. Премахваме новите войници на Специалните сили, когато те излязат за пръв път и се спуснат тук, все още дезориентирани. – Майката спира до един голям варел, пълен с наскоро полирани оръжия. – Изваждаме от тях оръжията им и ги почистваме. Запасите ни се увеличават.
Преша си спомня момчето от Специалните сили – то не беше чист, а несретник:
– Някои от тях не са ли млади?
– Те изпращат момчетата си да умрат. Ние изпълняваме желанието им – жената с бялата коса поглежда Преша с присвити очи. – Защо си тук?
Преша не иска да им каже. Майките са непостоянни – спокойни, а после смъртоносни и способни на почти всичко.
– Търсех някого – отвръща тя.
– Кого? – пита белокосата майка, а Преша се чуди дали жената с вълнената шапка изобщо може да говори. Дали не е няма?
– Децата, които бяха пречистени в Купола, и по-специално едно от тях, наречено Уилда.
Майката с вълнената шапка издава цъкащ звук с езика си, сякаш Преша е казала нещо грешно и тя иска да я укори.
– Спри да търсиш. Това е загуба на време – казва белокосата майка.
– Защото са мъртви или защото са скрити някъде?
– По-добре е някои въпроси да останат без отговор – отвръща майката. – Освен това, лъжеш.
– Не лъжа.
– Не казваш цялата истина, което е лъжа.
Майката с вълнената шапка отново цъква с език.
Тази с бялата коса се протяга и откъсва едно от малкото останали листа на клона над главата ù.
– Това е сезонът на смъртта – казва тя. – Не сме сигурни, че ще има друга пролет.
– Какво искаш да кажеш? – пита Преша. – Земята е изтърпяла толкова много. Разбира се, че ще има пролет – тя си спомня за Брадуел, който каза: Ако не се видим никога повече...
– След като отведоха Лайда, ние решихме, че никога няма да отстъпим. Някои казват, че просто искаме да умрем. Ние не искаме смърт. Ние сме вече мъртви.