Той иска да я попита дали все още е готова да изпълнява ролята на гид сред капсулите.
Партридж отваря уста. Тя отдръпва ягодата. Когато той започва да протестира, я пъха в устата му и той захапва хладната ù сладост. Сред тълпата се чува доволен шепот.
– Знаеш ли, че ако точно сега те перна по носа, те ще избухнат в протести – казва тя. – Притежаваме голяма власт.
– Никога през живота си не съм притежавал по-малко власт от сега.
Партридж поглежда към тълпата. Той улавя погледа на младата жена, която преди малко му беше казала да се държи естествено. Тя му размахва предупредително пръст – не би трябвало той да обръща внимание на тълпата, защото това ще накара хората да се почувстват неудобно. И наистина те се размърдват с неудобство и извръщат погледи.
Той отново се обръща към Айралийн.
– Наистина притежаваме много власт, Партридж – тя го перва по носа и тълпата започва да протестира недоволно, може би подстрекавана от антуража, но все пак реакцията е значителна. Начинът, по който хората откликват незабавно, го кара да се чувства неспокоен.
Той ляга по гръб, все едно е на истински пикник, кръстосал ръце под главата си, и се заглежда в небето – така му е по-лесно да се преструва, че заобикалящата ги публика не е там.
Айралийн също се изляга по гръб. Тя слага глава върху гърдите му и се сгушва под брадата му.
– Твоите приятелки ме мразят – прошепва той. – Не би ли трябвало аз да съм доброто момче?
– Те си мислят, че си разглезен, повърхностен и жесток – прошепва тя в отговор.
– Гледай ти. Аз ли съм разглезен и повърхностен? Бих могъл да кажа същото за тях.
– Мислят, че си получил всичко наготово.
– Не за пръв път чувам това оплакване.
Децата в академията винаги смятаха, че синът на Уилъкс получава по-добро отношение от тях самите. Уийд го беше обвинил точно в същото нещо, макар и с по-малко думи. Освен това, когато избяга от Купола и беше отвън, Преша, Брадуел и всички останали, които срещаше, го смятаха за страшно разглезен.
– И жесток – прошепва тя. – Ти не реагира на тази дума.
– Аз съм жесток. За това са прави.
Айралийн вдига глава и се втренчва в него.
– Не си жесток. Те не те познават така, както те познавам аз.
– Провалям всеки, когото познавам, всеки, който е важен за мен.
– Дори мен?
– Да, и теб. Грижа ме е за теб, Айралийн. Знаеш това.
– Не съм забравила обещанието си – казва тя. – Услуга за услуга.
– Имаш ли план?
Сега той разбира защо е избрала това място. Тя много добре знае колко близо са до сградата с капсулите.
– Донесох радио. Ще трябва да танцуваш с мен, за да може планът ми да проработи.
– Това част от плана ли е? Да танцувам пред всички тези хора?
Тя кимва.
– Трябва да танцуваме, ти да ме вдигнеш и да ме завъртиш. Бекли ще ни помогне. Имам и човек вътре – експерт, който ни очаква.
По дяволите!
– Да танцуваме?! Не може ли да направим това по някакъв друг начин?
– Не – поклаща глава тя и се усмихва. – Това е част от плана.
Тя сяда изправена, бърка в огромната платнена торба и изважда малко радио. Хората в тълпата започват да шепнат неспокойно помежду си, сякаш точно това са очаквали. Тя включва радиото и започва да върти копчето. Разнася се ясният звук на песен. Той наподобява звънливата, успокояваща музика на стария увеселителен парк, в който той ходеше като дете. Как се наричаше? При „Лудия Джон-Джон“. Той си спомня въртележката, влакчето и ефирния захарен памук на клечка.
След това прозвучават барабани. Поканата за танца трябва да бъде негова. Той се изправя и протяга ръка. Тя я поема и той ù помага да се изправи на крака. Двамата пристъпват на тревата. Той повдига едната си ръка и поставя другата на талията ù. Песента е едновременно щастлива и тъжна. Певецът иска да е по-възрастен и да живее с приятелката си, иска да може да ù каже лека нощ и след това да спи с нея. Последният път, в който Партридж бе танцувал, беше с Лайда. Те бяха в кафетерията на академията, която беше преобразена за танците с изрязани звезди, залепени на тавана. Той си спомня начина, по който тя ухаеше на мед, и усещането от докосването на коприната на роклята ù и на ребрата ù под нея. Това беше първият път, когато се бяха целунали.
Но сега тук е Айралийн. Нямаше ли да е хубаво, нямаше ли да е хубаво, нямаше ли да е хубаво... – певецът пее все същата фраза. Той иска двамата да живеят в свят, от който да са част. Това не е така – мисли си Партридж, докато тълпата се върти около него. – Това изобщо не е така.
Ръката на Айралийн пасва идеално в неговата. Тя се протяга и докосва косата му отзад, на мястото, където тя достига яката на ризата му.