– Сега ме повдигни и ме завърти – прошепва тя в ухото му. – Повдигни ме.
Той я повдига, докато певецът пее, че макар това да прави нещата по-лоши, той въпреки това иска да говори за него. И докато завърта Айралийн, Партридж си мисли за Лайда, което прави нещата по-лоши, но той не може да се сдържи. Усеща този копнеж. Затваря очи. Айралийн е лека. Той я завърта отново и отново. Вдига поглед към нея. Тя се очертава на фона на фалшивата слънчева светлина. Усмихва се, но очите ù са мокри от сълзи. Нямаше ли да е хубаво... Нямаше ли да е хубаво това да е истина... Нямаше ли да е хубаво, ако той наистина я обичаше... Нямаше ли да е хубаво, ако те можеха да се оженят и да останат заедно завинаги... – за миг той чува тази песен по начина, по който вероятно я чува Айралийн. Затова ли беше избрала тази песен? Това ли означаваше тя за нея? Певецът искаше да се ожени и двамата с приятелката му да могат да бъдат щастливи. В този момент, докато продължаваше да я върти отново и отново, му се приплака.
Хората от тълпата вече пляскат, защото знаят, че песента свършва.
Ако нещата бяха различни – ако вече не беше влюбен в Лайда, може би той и Айралийн можеха да бъдат заедно. Може би можеха дори да са щастливи. Може би той щеше да я обича по начина, по който тя иска. Той дори си пожелава – макар и само за миг – нещата да бяха такива, каквито си ги представя Айралийн. Тогава щеше да е толкова по-просто. В следващия миг изпитва чувство на вина за това, че си го е помислил. Не, той обича Лайда и ще бъде бащата на нейното дете.
Певецът пожелава на любимата си лека нощ, казва ù да се наспи добре и я нарича „скъпа“.
Когато Партридж оставя Айралийн на земята, тълпата сякаш продължава да се върти около тях. И докато той продължава да я държи за кръста, тя слага ръка на челото си и промълвя:
– Партридж! Толкова съм... замаяна.
И когато коленете ù подават под тежестта ù, той я прихваща по-близо – толкова близо, че вижда как потрепват клепачите ù.
Тълпата ахва и Бекли се появява бързо.
– Повдигнете я – казва той на Партридж.
Партридж я повдига за кръста.
– Хора, отдръпнете се! – нарежда Бекли. – Да я заведем на някое хладно място – след което изкрещява на пазачите. – Останете тук! Контролирайте тълпата! Преместваме я вътре. Уверете се, че никой не ни следва!
Бекли повежда Партридж далеч от тълпата, надолу по наклонената морава, към сградата, в която Айралийн беше обещала да го вмъкне. Мястото, което ù беше познато от целия ù живот и където никога не беше искала да се върне.
Очите ù трепнаха и се отвориха.
– Видя ли, Партридж? Удържах на думата си. И ти също ще го направиш, когато настъпи времето да ми върнеш услугата, нали?
– Разбира се, Айралийн – колебливо отвръща той. – Разбира се.
Партридж
Рискове
Някой е бил тук преди тях. Фалшивата всекидневна премигва над циментовите стени на мазето на жилищната сграда. Айралийн го държи за ръка, Бекли е до нея. Това е домът, който тя познава. Партридж вижда, че сега той я плаши. Партридж разпознава пухкавия червен килим, малкото, дишащо, тежко куче, масивните дивани, креслата, модерното изкуство, окачено по стените, и лъскавата кухня, където изображението на Мими правеше някога кифлички отново и отново и казваше на Айралийн – която седеше на пианото в другия край на стаята – да започне песента отначало.
Но този повтарящ се цикъл не е онзи, който Партридж е виждал преди. Изображението на Айралийн влиза в стаята, облечено в нощница и пантофи, и след това отива в кухнята, където си налива чаша мляко и взема чиния с бисквити.
– Мразя тази сцена – казва истинската Айралийн и стиска ръката на Партридж по-здраво. – Баща ти я е направил за майка ми. Подарък за Деня на майката.
Майка ù влиза от изображението на врата, която Партридж не си спомня да съществува наистина. Тя също носи плътно прилепнал пеньоар.
– Искаш ли да си поговорим по момичешки, докато си хапваш бисквити с мляко? – предлага Мими.
– Добре – весело отвръща фалшивата Айралийн.
Партридж продължава да върви.
– Коридорът е в този ъгъл, нали? Онзи, който води до капсулите?
Ръката на Айралийн се изплъзва от неговата. Тя се приближава към своето изображение и това на майка си:
– Понякога си мисля, че той наистина е искал да сме щастливи – казва тя.
Партридж хвърля поглед на Бекли.
– Не разполагаме с много време тук – отвръща той. – Ако останем твърде дълго, хората ще си помислят, че наистина си болна и ще започнат да се паникьосват.