Айралийн пристъпва вътре в собственото си изображение. Тя знае своята роля и репликите си. Вдига ръка в съвършен синхрон с изображението и започва да върти кичур коса на пръста си. Двете с изображението ù казват едновременно:
– Има едно момче в училището. Мисля, че той е наистина специален.
– О, наистина ли? – възкликва Мими. – А той мисли ли, че и ти си специална?
Изображението свенливо свежда глава. Но истинската Айралийн се протяга и докосва лицето на майка си. Разбира се, то не е там. Ръката ù се плъзва във въздуха.
– Има мои изображения, когато съм била още по-малка. На тях майка ми ме учи да шия, чете ми книги с приказки на дивана.
Партридж е смразен от мисълта човек да наблюдава живота си, вместо да го живее.
– Баща ми гледал ли ги е?
– Той не можеше просто да ни изважда от хибернация всеки път, когато му липсвахме. От време на време трябваше да има тези малки мигове с нас. С майка ми също ги гледахме, разбира се. Те бяха приказни версии на нашия живот. Обичахме да гледаме себе си в тях. Всеки път, когато той ни носеше някоя нова сцена, ние ù се наслаждавахме заедно.
Това се е случвало по времето, когато баща му не обръщаше внимание на него и Седж, когато ги прати в академията, когато след привидната смърт на Седж Уилъкс дори не беше позволил на Партридж да се прибере у дома за празниците. Странното е, че това го кара да ревнува, но също го и отвращава. Не това е начинът да обичаш семейството си.
Айралийн се засмива на изображението на майка си, която казва колко прекрасна е дъщеря ù и как всяко момче би било щастливо да спечели сърцето ù.
– В истинския живот майка ми никога не би казала това. Тя никога не е казвала: Трябва да го накараш да се влюби в теб! Трябва да бъдеш съвършена, Айралийн! Ако той е мъж, който си заслужава, трябва да го подмамиш да те обича. – Айралийн се обръща към Партридж и Бекли, докато нейното изображение и това на майка ù продължават да говорят. – Аз не съм от онези момичета, в които момчетата се влюбват с лекота.
Партридж не е сигурен какво да каже. Тя е достатъчно привлекателна такава, каквато е, но той не може да я обича.
Бекли заговаря пръв:
– Знаеш ли колко мъже са влюбени в теб? Снимката ти е закачена на всеки екран.
– Тогава значи те обичат снимката ми – категорично отвръща тя.
– Не – поклаща глава Партридж, – не го вярвам. Само човек да те погледне наистина и ...
– И какво? – толкова нетърпеливо казва Айралийн, че го прекъсва.
– Ще види какво се крие зад снимката ти – отвръща Партридж. – Ще види истинската теб.
Тя се връща при Партридж, хваща ръката му и го придърпва по-близо до себе си. Той се чувства виновен всеки път, когато е мил с нея. Само ù дава фалшиви надежди и предава Лайда. Но какво трябва да направи? Вместо това да се държи жестоко ли?
– Да тръгваме – подканя го тя. – Оттук.
Тя повежда двамата с Бекли по един коридор. Върху вратите от двете страни има табелки – номера на образци, последвани от имена. От другата страна на всяка врата се разнася електрическо жужене. Айралийн спира, когато стига до вратата, където някога се е намирало нейното име. Името на майка ù все още стои под вече празната ù табела – Мими Уилъкс.
– Майка ти все още ли идва тук?
– Тя не може да си позволи да остарява. Особено сега, когато отново е сама – сухо отвръща Айралийн. – Но присъстваше на всичките възпоменателни церемонии и на срещата ни – тя слага ръка върху вратата. – Аз обаче няма да се върна. Накарах я да обещае, че сега мога да съм свободна – тя накланя глава на една страна. – Е, доколкото мога да бъда свободна.
Тримата продължават по коридора.
– С кого ще се срещнем тук? – пита Бекли.
Партридж беше забравил за това. Това място е призрачнотъмно, студено и неприветливо. Зад всяка жужаща врата има тела. Тела, застинали във времето. Колко ли дълго още ще стоят там? По дяволите! Уийд беше прав: ако той ги освободи – да вземат малко въздух, какво ще прави с всички тях?
– Доктор Пийкинс! – вика Айралийн надолу по коридора.
Чува се звукът на тътрещи се стъпки. Пийкинс се появява иззад един ъгъл и застава срещу тях, сложил ръце върху широките си хълбоци. Той е нисък човек с патешка походка от поколението на бащата на Партридж.
– Айралийн – поздравява я докторът.
– Здравей – топло отвръща тя.
Двамата се прегръщат.
– Лицето на доктор Пийкинс беше първото, което виждах всеки път, когато излизах да си взема малко въздух – обяснява Айралийн.
– Аз трябваше и да те приспивам – което беше неприятно – понякога, когато беше малка и преди да започнеш да разбираш напълно.