Хелмут продължава да го удря.
И тогава Ел Капитан спира да се бие. Той покрива главата си с ръце и оставя Хелмут да продължава да го блъска с юмруци. Хелмут се задъхва. Кокалчетата му са остри и ударите срещу брат му са силни и чести.
– Нищо нямам! – повтаря Ел Капитан отново и отново.
И тогава Хелмут казва:
– Мен, мен, мен.
Но продължава да блъска брат си, продължава да го блъска, докато силите го напускат. Накрая се отказва и се отпуска на земята, стиснал Ел Капитан за раменете. Остават да лежат така в мократа кал и да шепнат нищо и мен и после пак нищо, докато Ел Капитан вече не е сигурен кой от двамата произнася думите: Нищо.Мен.Нищо.
Партридж
Да знаеш
Настъпи денят на сватбата му. Форстийд го беше отложил, без да каже на Партридж и Айралийн защо. А може би не е имало друга причина, освен тази да покаже властта си. Но мисълта, че това е сватбеният ден, неговият сватбен ден, е все още стряскаща за Партридж като силен токов удар. Тя го стряска и сега, докато седи пред високото огледало, докарано в апартамента му от шивача, който беше ушил смокинга му. Партридж е облечен в черни панталони и чорапи и закопчава ризата си, докато шивачът – дребен и тих мъж – сваля ципа на плика, в който са сакото на смокинга, пояса и папионката. А Партридж просто го зяпа. Всичко това е погрешно. Всичко ужасно се беше объркало – стъпка по стъпка.
– Сватба. Моята сватба – прошепва той.
– Сър? – пита го шивачът.
– Нищо – отвръща Партридж.
Няма как да стигне до Лайда. Писмата му нямат отговор. Не може да се върне и до строго охраняваната камера. Няма как да разбере дали Пийкинс е извадил Белз от хибернацията, или не. Не може да се върне и в оперативния център на баща си, без да предизвика подозрение, а част от него иска никога повече да не вижда тази стая. Само от мисълта за нея стомахът му се преобръща – онези снимки от миналото, онези обяснения в любов от баща му, който не знаеше какво е любов. Няма как да разбере и какво се случва извън Купола.
Къде ли са Преша, Брадуел, Ел Капитан и Хелмут? Уийд беше изпратил съобщение, че въздушният кораб се е приземил безопасно, но като се изключи това, Партридж не знае нищо повече и не разполага с никакви средства за комуникация.
Състоянието на Гласингс се влошава. Той беше казал, че няма да се възстанови и може би наистина е така. Партридж беше стоял буден до късно на стол до леглото му. Той очакваше момента, когато Гласингс ще се събуди и ще бъде достатъчно в съзнание, за да говори с него, но това не се беше случило. Откакто беше посетил строго охраняваната камера, Партридж беше зает с писането на непрекъснато увеличаващ се списък от възможни пароли за отключването ù.
Дали не е лудост да съсредоточава надеждите си върху идеята, че един от най-големите врагове на баща му е не само жив, но и способен да му помогне? Той не е сигурен кога и дали изобщо ще има друга възможност да отключи камерата. След посещението на Партридж в камерите за хибернация охраната там беше засилена. Явно Форстийд беше дочул нещо. Засега Партридж трябва да поддържа илюзията, че притежава властта, за да може тихомълком да отстрани Форстийд. Как? Не е сигурен.
Засега се чувства сам и изолиран.
Затворен в клетка.
Докато шивачът се суетеше около него, влезе Бекли.
– Виждам, че си се нагласил.
– Като гледам, май ще се женя – отвръща той на Бекли полунашега, полувъпросително.
– Айралийн знае ли? – подхваща шегата Бекли.
Но шегата му звучи неуместно. В края на краищата Партридж се жени за неправилното момиче.
Партридж се отдръпва от шивача и пита Бекли:
– Нещо ново?
Той знае, че Бекли е наясно, че го пита за Лайда. Това е винаги първото, за което го пита.
– Не – отвръща Бекли. – Трябва да ù дадеш малко време, нали? Едва ли ù е лесно.
– Тя беше тази, която настояваше – казва Партридж с приглушен глас.
Не беше получавал новини от нея от толкова дълго, че не може да си помисли друго, освен че тя го наказва или пък има някакви съмнения.
След това внезапно го осенва една мисъл.
– Нали не мислиш, че тя ме е накарала да направя това, за да се отърве от мен? Искам да кажа, може би дори го прави подсъзнателно?
– Не зная как работи моето собствено подсъзнание, още по-малко пък нейното.
Шивачът се прокашля учтиво, за да привлече вниманието на Партридж. Той държи сакото върху дървената закачалка. Партридж вдига ръка и му прави знак да почака.
– Значи мислиш, че това е възможно? Тя не се върна с мен в Купола. А аз исках да го направи. Умолявах я. Но после тя ми каза, че се е предала, за да влезе отново вътре, така че си казах... Казах си, че си е променила мнението. Но сега може би тя го е променила отново.