– Вие двамата ще имате дете. Това е връзка, която остава завинаги.
– Това ни прави родители, Бекли. Не означава, че сме влюбени.
Собствените му родители бяха спрели да се обичат. Предполага, че това се случва с повечето двойки. Родителите му бяха останали женени, въпреки че баща му е знаел, че жена му е била влюбена в Иманака и носи детето му. Партридж пристъпва към шивача, сваля сакото от закачалката и го облича.
– Любовта не трае дълго. Не е вечна – чувства се зле, леко подръпва сакото, за да не го чувства толкова стегнато. – А днес е проклетият ми сватбен ден.
– Трябва да опиташ да му се наслаждаваш.
Партридж поглежда отражението си. Той е фалшив самозванец.
– Как да му се наслаждавам? Ако Лайда все още ме обича, от това ще я заболи. Ако не ме обича, то какво по-лошо от това? – вече не го е грижа, че шивачът го чува.
– Наистина ли мислиш така? – пита Бекли.
Шивачът вдига яката на ризата му и започва да връзва папионката.
– Разбира се, че го мисля – кимва Партридж.
– Ами ако си оставил Лайда да те уговори да се ожениш за Айралийн, защото всъщност го искаш? Нали се сещаш – подсъзнателно, както самият ти го каза.
– Не ми говори за моето подсъзнание! – внезапно се разгневява Партридж.
Сега, когато се чувства като в клетка, гневът му пламва бързо.
– Съжалявам – свива рамене Бекли. – Не исках да използвам собствената ти логика срещу теб.
Партридж се вглежда в Бекли за момент. В него има нещо, което го отличава от другите хора в Купола. Има моменти, в които Бекли просто трябва да каже истината – сякаш не може да се сдържи да не го направи.
– Какво? – пита го Бекли.
Шивачът стяга пояса около кръста на Партридж.
– Отказах да си взема кум – казва Партридж. Всъщност Пърди и Хопс му бяха дали папка с подходящи кумове и той трябваше да избере от тях. Той беше затворил папката и им беше казал да се разкарат. – Но може би не съм бил прав.
– Нали не мислиш...
– Никой не го е грижа за мен така, както теб, Бекли. А приятелите правят точно това.
Той си спомня за Хейстингс по времето, когато бяха съквартиранти. Те винаги се заяждаха един с друг. А после се появи и Брадуел, който винаги поставяше Партридж на мястото му, и Ел Капитан, който не беше най-милият човек на света, но винаги казваше каквото мисли.
– Ще го направиш ли?
– Мисля, че се очаква да избереш някого от твоята... социална класа.
– Точно това му е хубавото. Ако избера теб, това ще вбеси някои хора от тази класа.
– Не зная...
– Виж, така или иначе, трябва да стоиш до мен като моя охрана. Можеш да свършиш и нещо полезно, докато го правиш. Мисля, че просто трябва да ми подадеш пръстена. Нали можеш да се справиш с това?
– Мисля, че има и тост. Трябва да се изправя и да кажа нещо.
– Просто кажи: Вдигнете чаши за очарователната двойка! Наздраве! Това е достатъчно.
– Защо не някой друг?
– Кой например? Уийд ли? Мислиш ли, че е излекувал челюстта си? Дали отново вече може да дъвче твърда храна?
– Предполагам, че той не би бил най-добрият избор.
– Ти ще бъдеш, Бекли. Затова дай да те облечем подходящо. Какво ще кажеш? Ако някой пита, ще кажеш, че просто изпълняваш заповеди – той протяга ръка и Бекли я стиска. Партридж пуска ръката му и добавя:
– Това също ще е добро за хората, нали? Просто ми се иска да чуя някой да го каже.
– Заради хората е – потвърждава Бекли. – Те се нуждаят от това.
– Зная – внезапно той започва да се чувства нервен.
Заради сватбата е, заради всички тези преструвки. Трябва да го направи както трябва. Баща му не е тук – той го беше убил. Беше убил баща си. Но сега му е нужен някой, който да му даде съвет. Не е ли това, от което се нуждае един млад мъж в деня на сватбата си? Той обува обувките си.
– Трябва да видя Гласингс.
– Но, сър! – шивачът още не е свършил.
– Достатъчно добре е – казва Партридж.
Той тръгва по коридора и бавно отваря вратата на Гласингс. Стаята е добре осветена. Зад гърба на Гласингс са подпъхнати възглавници, но сега, след като оттоците са намалели, той изглежда блед и изпит.
Партридж знае, че Гласингс вероятно няма да се събуди, а и дори да го направи, няма да е в достатъчно ясно съзнание, за да му даде някакъв съвет. Но въпреки това той придърпва стола по-близо до леглото и сяда на него.
– Ще се женя – прошепва той. – Какво мислиш за това?