Клепачите на Гласингс потрепват.
Партридж слага ръка върху ръката на Гласингс, която е студена и суха.
– Кажи ми какво да направя – пита той. – Уплашен съм – уж трябваше Сигнус да му помагат – Гласингс му беше обещал това. – Сигнус са шайка страхливци, нали? Къде са те сега? Седят си в апартаментите и зяпат улицата.
Партридж се обляга назад на стола. Разтрива новото си кутре.
Гласингс започва да кашля, гърдите му се надигат и отпускат, сякаш болката в счупените му ребра го е събудила. Очите му са влажни цепнатини.
– Тук съм – казва Партридж. – Тук до теб съм.
Гласингс поглежда Партридж в очите. Кимва му, сякаш иска той да се приближи. Партридж се навежда напред.
– Какво трябва да направя? – пита той.
– Поредното нещо, което е правилно – прошепва Гласингс, – и след това следващото. Ако всяка твоя стъпка е правилна, ще вървиш напред.
– Ще се женя за Айралийн. Имам усещането, че тази стъпка е погрешна.
Той е отчаян. Има нужда Гласингс да му каже какво да прави. Има чувството, че неконтролируемо се спуска към някаква пропаст и Гласингс може да му каже как да спре.
Гласингс се вглежда в Партридж. За миг настъпва тишина.
– Не я ли обичаш?
– Би трябвало да се оженя за Лайда.
Гласингс присвива очи.
– Отговори на въпроса ми!
Може би Гласингс му казва, че трябва да обича Айралийн. Дали това би направило нещата по-добри, по-безопасни и по-ясни? Беше толкова сигурен в себе си, когато каза истината в онзи микрофон, а сега е изпълнен със съмнения. Преди всичко вече не се доверява на собствената си преценка. Партридж иска да му каже, че не обича Айралийн, но си спомня за това, как фалшивото слънце блестеше върху косата ù, докато я беше вдигнал на ръце и я въртеше.
– Няма значение кого обичам. Моят живот не ми принадлежи.
– Отново не отговори на въпроса ми – настоява Гласингс.
– Ами ако не зная?
– Има неща, които човек просто трябва да знае.
Преша
Куха тръстика
Преди още Преша да е успяла дори да отвори очи, тя мисли за целувката на Брадуел. Така е всяка сутрин, откакто го беше видяла. Устните ù помнят усещането за неговите влажни устни и кожата му. Тя си спомня усещането за твърдите му мускули върху гърдите си, когато я беше повдигнал от земята, както и копринената мекота на крилете му. Иска ù се да остане в този блян, но чува леко покашляне и когато отваря очи, се стряска от вперените в нея детски очи. Тя се вкопчва в раницата си, с която спи. Лежи върху палета, който майките ù бяха дали. Той е сложен върху студената земя в една малка палатка. Светлината е слаба. Рано сутринта е. Една ръка разрошва косата на детето. Майките ù бяха казали, че ще ù помогнат, но не ù бяха казали как или кога. В този момент тя вдига поглед и вижда, че една жена я гледа. Върху едната ù буза има прогорени наобратно думи, но Преша все пак може да ги прочете: КУЧЕТАТА ЛАЕХА ОГЛУШИТЕЛНО. БЕШЕ ПОЧТИ ТЪМНО.
– Майко Хестра? – тя я познава от последния път, когато се беше срещала с Партридж и Лайда във вагона на метрото под земята.
Майка Хестра кимва.
– Тук съм, за да те отведа.
– Къде? – за момент мисли, че майка Хестра ще я отведе в Купола, но в това няма смисъл.
– При Нашата добра майка – отвръща майка Хестра. – Веднага. Няма време за губене.
Няколко минути по-късно Преша отново е с раницата на гърба и следва майка Хестра през гората. Майката накуцва заради детето, което тежи от едната ù страна, но е удивително подвижна. Преша яде малка палачинка, изпечена на лагерния огън. Въздухът е все още задимен. Дъждът е спрял. Преша знае, че трябва да се опита да убеди майка Хестра да я пусне. Но как? Тя започва с тема, която вълнува и двете.
– Лайда отвлечена ли е? Една от майките ми каза, че е била отведена в Купола.
– Не си ли чувала новини от нея? – пита майка Хестра.
– Как бих могла да получа новини от нея?
– Тя е вътре с Партридж. Той е твой брат и има своите начини, нали?
– Дори не зная дали тя е отишла по собствено желание, или е била отведена. Последното, което чух, е това, че отива в Купола с Партридж.
Пресякоха малък поток, като скачаха от камък на камък.
– Тя има свой собствен живот. Сама взема решения. Тя искаше да остане.
– И те я отведоха ли? Против волята ù?!
Майка Хестра спира. Тя отчупва една куха тръстика и свирва през нея, издавайки нисък, тъжен звук, след което я подава на сина си, който радостно започва да си играе с нея.
– Беше по време на битка. Нападнахме Купола. Не си ли чула за това? – пита майка Хестра, докато двете отново тръгват между дърветата.