— Настъпи пауза. — Боже Господи и Пресвета Богородице.
Руел измъкна радиостанцията от ръцете на капитана.
— Какво има?
— Това е бележка, сър. Тук пише, че цялото място е минирано с бомби, които ще се взривят, ако се опитаме да излезем.
Друг началник отряд изруга.
— Върху вратите и прозорците са залепени сензори за движение. Препънахме се в тях на влизане.
— Виждам го — чу се друг слаб глас. — През един процеп на пода. Прилича на цял блок от пластичен експлозив на долния етаж.
— Колко е? — поиска да знае Руел.
— Много. Може би десет-петнадесет килограма експлозив.
Капитанът пребледня.
— Достатъчно, за да вдигне във въздуха цялата улица.
Дъглас влезе във фоайето на мотела и почувства облекчение, когато видя Кейтлин на рецепцията.
— Дъглас! — Тя се приближи и го прегърна, след това се отдръпна.
— Какво е това нещо под ризата ти? — Тя посочи скритата жица.
— Нещо, което обещах да направя за полицията. — Той й се усмихна. — Може ли да те отмъкна за няколко минути?
Лицето й се натъжи.
— Баща ми не е тук. Не бива да мърдам.
— Ще бъде една съвсем кратка разходка — обеща той. — Ще си вземем по един сладолед, не искаш ли?
Малкото й челце се намръщи.
— Имаш ли достатъчно пари?
— О, да. — Той извади банкнотите, които бе намерил в джоба на сакото си и й ги показа. — Имам предостатъчно.
Очите й се опулиха.
— Еха, ти си богат!
Дъглас внимаваше да спазва ограничението на скоростта, докато пътуваха от мотела към центъра на града.
— Съвсем скоро ще си купя къща в предградията — каза той. — Дали би искала да останеш при мен, когато се установя?
— Може. — Кейтлин се огледа. — Къде отиваме сега? Не виждам никакви сладкарници за сладолед.
— Открих едно прекрасно местенце край езерото. — Той се престрои и се насочи към пътя за езерото.
— Не знам, Дъглас. Баща ми много ще се ядоса, ако не се върна скоро.
— Трябва ли да се връщаш в онова място? — попита я той.
Кейтлин се изкиска.
— Ами, да. Аз живея там.
— А не бива.
— Не е толкова зле. — Тя се намръщи. — Дъглас, добре ли си? Държиш се някак особено.
Започваше да му се повдига, но не искаше да я плаши.
— Добре съм, миличка.
Корт пристигна на площад Джаксън и намери Руел и Хюит да разговарят с няколко униформени. От най-горните прозорци на всички магазини на Арт Роу се издигаха гъсти кълбета дим, но не се виждаше нито един противопожарен маркуч, с който да гасят огъня.
— Какво правиш, по дяволите? — извика той на капитана. — Започвайте да гасите пожара! — Корт тръгна към една платформите.
— Гембъл. — Хюит го хвана за ръката. — Там няма огън, а само съдове за кадене. Направил го е да изглежда сякаш има пожар.
— Какво?
— Подпалвачът е минирал целия горен етаж с пластични експлозиви — каза Руел. — Устройствата са се задействали веднага щом пожарникарите са влезли на етажа и сега са активни. Ако те се опитат да излязат, бомбите ще експлодират.
— Колко са?
— Две, доколкото знаем, с по десет килограма експлозив всяка.
Потисна страха, който преобърна стомаха му, и се обърна към Хюит.
— Намериха ли Тери там?
Патологът поклати глава.
— Тери е в болницата при родителите ти. Тя искаше да им каже за къщата.
— Сигурен ли си?
— Не, греши — каза задъхана Тери. — Какво изпуснах?
Корт игнорира мъжете и я сграбчи в прегръдките си.
— Ти си жива и здрава.
— Да. — Тя също го прегърна. — Съжалявам, че те оставих снощи. Двамата с Грей имахме малко работа. — Тя погледна Себастиен Руел. — Той каза ли ти?
Руел кимна.
Тя се обърна отново към Корт.
— Почти сигурни сме, че знаем кой е Подпалвачът. — Звукът на мобилния му телефон я накара да се намръщи. — Ако това е майка ти, обади й се.
Корт извади телефона и прие разговора.
— Гембъл.
— Нали си на Джаксън Скуеър? — попита Подпалвачът.
— Да. Заедно с детектив Винсънт.
— О, Боже, ти ме хвана в лъжа. Все пак, трябва да има най-малко двадесет пожарникари, уловени в капана на сградите, нали?