По някое време се качи на един автобус, който преминаваше през Гардън Дистрикт. Един час по-късно той седеше в някакво кафене, където му сервираха сандвич с пиле и салата. Той се опита да яде, но всичко имаше вкус на пепел.
Неговият свят беше във Френския квартал. Светът, който той превърна в смърт и пепел. Той бе убил. Това нямаше значение. Беше го направил за нея.
Каквото посееш.
— Добре ли си, скъпи? — попита сервитьорката, когато му донесе сметката и видя недокоснатата чиния.
Той я погледна. Беше дебела, с боядисана в отровно червено коса и вонеше на гранясало олио и пот. Хрумна му да я застреля от упор, само задето имаше нахалството да диша, когато неговата любима вече не можеше.
Но вината не беше нейна. А негова. Каквото посееш, това ще пожънеш.
— Добре съм. — Остави й щедър бакшиш.
Той винаги носеше оръжие, а тежестта под лявата подмишница го утешаваше. Бръкна в якето си няколко пъти, за да напипа полирания метал. Сега той можеше да му осигури бърз, милосърден край. Много повече, отколкото заслужаваше. Повече, отколкото й бе дал.
Слухът за пожара се разпространи светкавично като пламъците. Всички наоколо приказваха за това, така че той не можеше да избяга. Винаги бе вярвал в Бог, но никога толкова силно както сега. Никой не можеше да се мери с Всемогъщия по изобретателност на отмъщението.
Бог не е за подиграване.
Озова се пред една будка за вестници, вперил поглед в заглавната страница на някакво следобедно издание, посветено специално на трагедията в „Маскърс“. Имаше снимки на разрушената сграда, кадри в близък план на покрити трупове. Планът беше сполучил, както се очакваше.
Това ще пожъне.
Един непознат се спря да пусне монети в автомата и да си вземе вестник. След моментно колебание, непознатият взе още един вестник и му го подаде.
— Вземи, приятелю. Аз черпя.
Той се подсмихна.
— Благодаря. — Той разгъна страниците и видя две снимки в долната част, останали скрити досега. На едната се виждаше как кметът на Ню Орлиънс дава пресконференция. На втората се виждаше висок кестеняв мъж с изящна блондинка. Надписът гласеше „Комисар Кортланд Гембъл от отдела за противопожарна безопасност и госпожица Ашли Бушар на вечеря на Националния съвет по противопожарна безопасност, проведен в «Луи Кру» през януари“.
Взира се в снимката, докато очите го заболяха. Гембъл беше прегърнал жената през кръста и й се усмихваше. Очевидно фотографът го беше хванал неподготвен, дори изглеждаше щастлив. Кой мъж не би бил щастлив до подобна красавица? Кой мъж би искал до себе си изнемощяла от болки, умираща жена, когато може да има госпожица Ашли Бушар, толкова млада, здрава и пълна с живот?
Гембъл редовно присъстваше в светските хроники, придружаван от красиви млади жени. Те се тълпяха около него. През януари той бе избрал да прегръща и да милва, да целува и да чука това прекрасно създание. Може би дори я бе накарал да повярва, че е влюбен в нея. Или може би наистина я обичаше. Обичаше душата и тялото й така както обича мъжът, когато намери жената на своя живот. Жената, която за него бе всичко. Нали?
Опасен бизнес беше това, любовта. Далеч по-опасен от неговата предишна професия. Любовта бе толкова нежна, красива и крехка. Също като нея.
Човек никога не знаеше кога щеше да превземе сърцето му или кога щеше да изгори жива пред очите му.
Кортланд Гембъл нямаше представа какво беше това чувство. Той никога не бе страдал. Той никога не бе познал истински лишения. Той взимаше любовта, която му се предлагаше — и дори я подминаваше, — без да осъзнава какво съкровище беше тя или колко бързо или необратимо можеше да бъде изтръгната.
Имаше толкова много неща, на които можеше да научи Гембъл сега, изхождайки от позицията на опита си. Може би затова Бог му бе причинил нещо толкова ужасно. За да разбере, каква болка можеше да изпитва човек. Сега провидя, че неговият велик план беше само един жалък фарс. Нищо в сравнение с онова, което той сега знаеше.
Бог не просто го наставляваше, той бе отворил очите му. Едва сега знаеше какво е истинска любов. Комисарят не знаеше. Обзе го чувство на мир и покой, съзирайки своя нов път.
Бог го беше избрал да бъде учител на Корт Гембъл.
Онзи, който сее оскъдно, оскъдно ще и да пожъне, и оня, който сее щедро, щедро ще и да пожъне. Всеки да дава според както е решил в сърцето си, без да се скъпи и не от принуждение, защото Бог обича онзи, който дава на драго сърце.