— Знам! Аз бях там, помниш ли? — Мория се надигна на пръсти и го целуна по бузата. Устните й бяха студени. — Тя също знаеше, и все пак щеше да опита. Такава бе Аш. Нищо не я спираше. — Тя се усмихна печално, преди да се качи в лимузината.
Корт проследи с поглед отдалечаването на колата. Не бе имал никаква представа за намеренията на Ашли или за чувствата й, а сега бремето на смъртта й сякаш се удвои. Това не беше предположение на луд убиец. Ашли е била влюбена в него.
Тери се доближи и застанало него.
— Тя ще се оправи ли?
— Ще й трябва известно време. — На него също, но не можеше да стои тук цял ден и да жали за любов, която не бе искал, търсил или заслужил.
— Службата беше хубава — Една топла ръка се уви около неговата. — Искаш ли да се поразходим?
Той тръгна с нея. Зад „Св. Екатерина“ имаше малко частно гробище, където бяха положени в своя последен сън много от свещениците, служили в енорията. Поради високите подпочвени води беше невъзможно да се погребват мъртвите, затова техните останки почиваха в мраморни гробници с каменни сводове, върху които бяха гравирани имената на покойниците. Върби виеха клони около портата от ковано желязо, а за посетителите имаше сенчести дървени пейки за молитва.
— Спомням си едно стихотворение, което веднъж трябваше да прочетем в училище — каза тя, докато вървяха по каменната пътека. — Нещо за смъртта, която все едно е кораб, който отплава надалеч.
— Не знаех, че харесваш поезия. — Той не знаеше нищо за нещата, които Тери харесваше, извън работата в полицията и оръжието. Почувства се неспокоен и ядосан, както когато научи защо бе отрязала косата си.
— Не харесвам поезията, но тази поема… беше тъжна и истинска. Знаеш ли… — тя го погледна, след това сви рамене, някак смутена. — Няма значение, предполагам. И без това не си спомням всичките думи.
— „И точно в момента, когато някой до мен казва: «Ето, тя си отиде.» и други очи я гледат как идва, и други гласове се готвят за радостен вик: «Ето я!».“ Хенри Ван Дайк.
— Да, това е стихотворението. — Тя спря до портата и погледна към една гробница с изрисувано изображение на ангел. — Да не са ви карали да учите поезия наизуст в частното училище?
— Прочетох го на погребението на баба ми миналото лято. — Тогава Елизабет искаше той да прочете един псалм от Библията, но стиховете на Ван Дайк изразяваха чувствата му по-вярно. Като обещанието с кутрето на Мория. — Аз не съм учил в частно училище.
— Не си ли?
Той поклати глава.
— Баща ми настоя аз и братята ми да учим в държавно училище. Заяви, че това ще ни опази от разхайтване, и беше прав. — Корт я погледна. — Ти беше доста мълчалива миналото лято, ако си спомням правилно.
— С Джей Ди работехме върху случай на едно прегазено тригодишно момченце на име Брайън Кудей. Шофьорът беше избягал. Ние поехме сигнала. Когато пристигнахме на местопроизшествието, Брайън изглеждаше така, сякаш току-що бе полегнал да си подремне на пътя. — Гласът й заглъхна. — Беше толкова мъничък, по дяволите.
Той вплете разсеяно пръсти в нейните.
— Успяхте ли да заловите водача?
Тери кимна.
— Беше един бизнесмен, твърдеше, че изобщо не е видял хлапето да излиза на улицата. Но беше разказал малко по-различна история на своя механик и на приятелчетата си за голф. Осъдиха го на десет години за непредумишлено убийство. — Тя погледна към Корт. — Ще заловим този психопат и ще въздадем справедливост за. Ашли.
Да седи до Тери в църквата се оказа истинско изпитание, затова отчасти той отиде при Мория, за да се отдалечи от нея. Не можеше да се отърси от чувството за вина заради смъртта на Ашли, което се усили след това, което му каза Мория.
Въпреки това му олекна, когато погледна в очите на Тери.
— Изглеждаш толкова сигурна в това.
— Двамата с теб сме добър отбор. — Тя продължи да изучава фасадата на гробницата. — Когато не се заяждаме един с друг или когато… не правим разни други неща.
Тя имаше право.
— Не бях помислил колко неловко може да бъде за теб. — Въпреки че той не се чувстваше неловко. Точно обратното, което беше и причината да я остави сама в църквата. — Ще направя каквото мога, за да не те притеснявам.
— Дай просто да си вършим работата. — Тя стисна ръката му. — Заради Ашли и хората, които загинаха в бара. Дължим им го.
Той сведе поглед към лицето й. Върху него се четеше неподозирана упоритост и сила. Сила, обуздана от онова, което я беше тласнало да преследва убийци и да ги предава в ръцете на правосъдието. Тери излъчваше решителност, каквато само най-лошите преживявания можеха да изковат.