— Да, ще ви бъда благодарен. — Той се облегна и разтърка очите си. — Тя нямаше шанс да живее, нали?
— Не, тя си отиваше. Планирах да я хоспитализирам след последното вливане. — Онкологът въздъхна. — Тя беше прекрасна жена, но не съжалявам, че е мъртва. Болките бяха ужасни, но тя отказваше да взема морфин, а аз нямах с какво друго да й помогна.
— Тогава защо сте й назначили химиотерапия?
— Това всъщност беше нейна идея. Опитах се да я разубедя — когато дойде при мен, тя вече имаше разсейки в черния дроб, белите дробове и бъбреците, но тя настоя. — Докторът се подсмихна с горчивина. — Каза ми, че има за какво да живее и няма да се предаде без бой.
Грей се намръщи.
— Не звучи като жена, която се готви да напусне съпруга си.
— Да го напусне ли? — повтори невярващо онкологът. — Доктор Хюит, Лусиана Белафини беше напълно отдадена на съпруга си. Тя вярваше, че химиотерапията ще й спечели няколко месеца живот и провеждаше лечението амбулаторно, за да може да си остане у дома с него. Ако питате мен, любовта й към господин Белафини беше единственото нещо, което я поддържаше жива.
Глава 13
В деня след погребението на Ашли Бушар, Тери прегледа записите от охранителните камери до банкомата пред банката. Никъде не се виждаше ясен образ на клиентите, които бяха използвали пощенската кутия, която попадаше извън полезрението на обектива на камерата. В най-добрия случай се виждаха обувките и краката на клиента, при това от коляното надолу. Не забеляза обувки, които би носил Корт Гембъл, но това не означаваше нищо.
Това, което й трябваше, бяха депозираните банкноти, каза си Тери, докато прибираше записите. Които вече бяха преминали през банковата система и насочени към други клиенти. Или пък…
Тери грабна телефона и позвъни на управителя на клона, който й беше предоставил извлеченията от авоарите на Корт.
— Колко дълго пазите пликовете, използвани за депозити?
— Изхвърляме ги на всеки тридесет дни — каза той.
— Страхотно! Трябва ми пликът, в който е била депозирана сумата от петдесет хиляди долара по сметката на Корт Гембъл.
— Съжалявам, но пликовете се изхвърлят в един контейнер за хартиени отпадъци, детектив. Ще трябва да преровим буквално хиляди пощенски пликове, за да намерим този, който искате.
На Тери й мина през ума да му каже в колко бунища и сметища бяха ровили тя и Джей Ди в търсене на улики, но реши вместо това да закачи малко стръв на въдицата.
— Лицето, направило този депозит, може да е убиец, а вие знаете колко важни са пръстовите отпечатъци като доказателствен материал в хода на съдебния процес. Ще станете герой, задето ни помагате да заловим този човек.
— Може дори да ме покажат по телевизията — промълви управителят с нужната доза ентусиазъм.
— Именно. — Тя не го изчака да се съгласи, а го притисна. — Накарайте вашите хора да сложат ръкавици и да пипат пликовете внимателно. Иначе ще трябва да взема пръстовите отпечатъци на всеки един служител, който би могъл да е докоснал плика. Много ви благодаря за съдействието.
След като даде указания за връщането на касетките от охранителните камери в банката, Тери излезе от полицейското управление и се отби в Италиано-американския клуб в центъра. Мениджърът Карло Манчети, бивш играч на „Ню Йоркър“, погледна значката й без никаква изненада. За разлика от управителя на банката, Манчети не гореше от желание да съдейства на разследването.
— Няма как да знам имената на гостите на господин Белафини — заяви той. — Като член на клуба, той има право да води, когото си иска тук.
— Какво ще кажеш за останалата част от вашия персонал?
Той оправи карамфила на ревера си.
— Няма причина да знаят подобна информация.
— Сериозно? — Един от вашите хора е съобщил за среща между Франк Белафини и комисар Корт Гембъл. Човек на име… — тя прегледа записките си — Сантино. Искам да говоря с него.
— Сантино вече не работи тук.
Напредвам като хрътка, която си гони опашката, каза си Тери.
— Имаш ли домашния му адрес?
— Той се премести в Неапол.
— Във Флорида?
— В Италия. — Манчети навири камбестия си нос. — Това ли е всичко, детектив?
— Не, не е. — Тя разгледа различните врати в края на лобито. Върху всяка от тях имаше различна табелка: кухня, зала за събрания, трапезария и бизнес офис. На една от вратите имаше надпис „служебна“.