— Какво има там? — попита Тери и кимна към нея.
Управителят се подсмихна с насмешка.
— Донеси заповед за обиск и ще те разведа лично.
Тери погледна часовника си и видя, че оставаха само пет минути до срещата й с дамския садистически кръжец. — Считай го за уредено. — Тя изрови една визитка и му я подаде. — Междувременно, ако някой тук случайно се съвземе от пристъпа на масова амнезия, нека ми се обади.
Тери излезе от клуба и едва не се сблъска с Грей Хюит, който изникна иззад ъгъла.
— Хей, какво правиш тук? Следиш ли ме?
— Това и не само. — Той разпери шеговито-заплашително ръце над нея. — Дебна те.
— Недей, че съм раздразнителна. — Тя потупа чантата си. — И нося заредено оръжие.
— Добре, тогава ще бъдем само приятели. — Той отпусна ръцете си. — Защо си ядосана?
— Трябва да се явя за проверка в къщата на изтезанията на Андре след четири минути. — Тя огледа преценяващо костюма му. — Изглеждаш добре. Какъв е поводът?
— Боже, какво си шило понякога! — Грей се засмя. — Дойдох тук, за да уведомя близките на жертвата. Опитвам се да изглеждам като длъжностно лице. — Той на свой ред огледа нейните намачкани панталони и кожено яке. — Ами ти?
— Трябваше да проверя един информатор. А той пък се преместил да живее в Италия. — Тери сви рамене. — Трябва да изчезвам. Доскоро, Грей.
Той се поколеба, след това кимна.
— Звънни ми по-късно.
Грей я проследи как се метна на мотора си и отпраши с ръмжене. Искаше му се да й разкаже за Лусиана Белафини, но Тери бързаше, а той искаше да й изложи фактите на спокойствие.
Затлъстелият здравеняк в черен италиански костюм го посрещна във фоайето. Дискретна златна значка на ревера му твърдеше, че се казва Манчети и е управителят на клуба.
— С какво мога да ви помогна?
— Казвам се доктор Хюит. Тук съм, за да се видя с Франк Белафини.
Физиономията на Манчети се вкисна.
— Имате ли уговорена среща?
— Снаха му лежи мъртва на масата в моргата ми — отвърна учтиво Грей. — Това отговаря ли на изискванията за уговаряне на среща?
— Изчакайте тук. — Манчети хлътна в стаята с табела „служебна“.
Грей изчака десет секунди и го последва. Стаята беше нещо средно между бар и коктейлна зала с пространство за най-малко двеста души. Четирима мъже седяха на една маса в ъгъла, тримата несъмнено горили. Манчети разговаряше с четвъртия, слаб оплешивяващ мъж с дебели очила и гъст сив мустак.
Грей тръгна към тях, без да обръща внимание на протестите на управителя — и се насочи към възрастния мъж.
— Вие ли сте господин Франк Белафини?
— Да — Белафини отпрати с ръка Манчети. — Ти ли направи аутопсията на сина ми Стивън?
— Да. — Грей небрежно придърпа един стол и седна. — Но не съм тук, за да говорим за него, а за жена му.
Белафини се засмя.
— Каква жена? Те се разведоха. — Той вдигна чашата с вино и отпи. — Какво иска сега, още пари, за да си оправи циците? Започва да ми идва в повече, докторе.
Другите мъже се засмяха.
— Вашата снаха се е лекувала от рак. — Грей изчака някаква реакция, но на стареца не му мигна окото. — Вие знаехте това, нали?
Белафини произнесе няколко думи на италиански и тримата му сътрапезници станаха и отидоха на бара. Тогава той каза:
— Знаех. И какво от това?
— Тя е загинала при пожара в „Маскърс“.
Новината имаше изключителен ефект върху Белафини. Той стисна кристалната чаша с такава сила, че тя се пръсна и виното се разля по покривката.
— Какво, по дяволите, е търсела там?
— Аз дойдох да ви попитам точно това.
— Изхвърлих тая кучка от дома си преди две седмици, защото пълнеше главата на Стивън с нейните глупости.
— Имала е рак на гърдата. Разбираемо е.
— Тя и без това беше обречена, но се опита да побърка сина ми, който обърна света, за да я излекува. Отрязаха й циците, не можеше да има деца, така че дори да беше успял, каква полза би имал от нея? — Той изсумтя с отвращение. — Стивън е по-добре без тази никаквица да му виси на врата и да циври. — Той погледна Грей с присвити очи.
— Тя ли е била причината синът ми да отиде в бара? Тая побъркана кучка ли е виновна за смъртта му?
Грей подозираше, че ако фрасне Белафини с едно право кроше, неговите горили щяха да го застрелят и да изхвърлят тялото му в реката.