— Не знам. — Не възнамеряваше да пита Белафини какво да прави с тленните останки на Лусиана. — Тя има ли близки, с които трябва да се свържа?
— Не, всичките измряха. Сигурно се чудите какво да правите с тялото, нали? За онова, което причини на момчето ми, тя заслужавала гори в ада до края на вечността. — Белафини разсеяно избърса виното от ръката си. — Защо е отишъл при нея след всичко, което му казах?
— Какво казахте на сина си, господин Белафини?
— Не ти влиза в работата, по дяволите. — Той кимна на един от неговите хора, който моментално дойде до Грей. — Сега си върви и повече да не те виждам.
— Нямам намерение да се върна. — Ако го направеше, щеше да провери своята теория за това какво би станало, ако цапардосаше стареца. Хрумна му нещо по-добро. — Трябва да знаете още нещо.
— Какво? — Той отпи глътка вода.
— Открихме телата им заедно. Прегърнати — излъга той и се усмихна в лицето на стареца. — Вашият син е издъхнал в ръцете й.
Грей не можеше да каже от кое изпита по-голямо удовлетворение — че си тръгна или че чу Белафини да се задавя и да кашля неудържимо.
— Да не възнамеряваш да прекараш останалата част от лятото в стаята си? — подвикна Клер Навара през вратата. — Защото в такъв случай мога да поръчам да инсталират слот, през който да ти сервират таблата с вечерята. Така поне ще облекчим прислугата.
— Нищо недей да правиш. Не съм гладна. — При мисълта за храна Мория отново зарови лице във възглавницата.
— О, миличка. — Гласът на Клер омекна. — Знам, че си разстроена заради горкичката Ашли, но не можеш да се изолираш от света по този начин.
Светът се беше превърнал в ужасяващо място, където подпалваха коли с приятелите ти вътре в тях. О, да, мога.
— Семейство Полстън ще идват за вечеря — продължи майка й. — Нали си спомняш синът им, Люис? Той си е загубил ума по теб.
Люис Полстън беше нисък астматичен перверзник, който се бе опитал да плъзне запотената си ръка под полата й последния път, когато беше седял до Мория в трапезарията на семейство Навара. Ашли го наричаше „лепкав пинчер“ и двете често се надсмиваха над напразните му опити да ги опипва по време на разни светски прояви.
— Мория, моля те, отговори ми.
— Не ми е до пинче… не ми е до никого, мамо.
— Поне слез и виж цветята, които пристигнаха току-що — настоя Клер. — Подозирам, че са от Кортланд Гембъл. Той се държа толкова мило с теб на поклонението, нали? Можеш да му се обадиш и да му благодариш.
Чувството за вина я накара да се обърне на другата страна и да забие поглед в тавана. Корт беше прекрасен, но я караше да мисли единствено за амбицията на Ашли да го улови в примката си.
— Е, скъпа, аз трябва да изляза и да си направя косата за вечеря. Помисли си да се присъединиш към нас довечера. Люис ще бъде толкова разочарован, ако не си там.
Стъпките на Клер постепенно заглъхнаха.
Мория отметна завивките и седна. Затрепери, когато климатикът я облъхна в лицето. Не си беше направила труда да свали остатъците размазан грим след службата, а вкусът в устата й беше ужасен. Измиването на зъбите и лицето в нейната лична баня запълни пет минути, след което трябваше да се облече. Не можеше да отвори гардероба, без да си помисли за Ашли, затова пое надолу по стълбите по халат и чехли.
— Мис Мория. — Една от прислужниците я посрещна на долния етаж. — Какво ще обичате за закуска?
— Нищо, благодаря. — Мория погледна огромния букет екзотични цветя, разположен на централната маса във вестибюла. Подобни жестове не бяха в стила на Корт, но тя си беше изплакала душата на рамото му вчера. — Бил искала само чаша кафе и вестник на терасата, ако обичаш. — Смяташе, че е длъжна да следи подробностите около разследването на убийството заради Ашли, но нямаше сили да гледа телевизия. Тукашните канали повтаряха кадрите от горящата кола отново и отново.
Статията за възпоменателната служба заемаше цялата светска страница, но обръщаше повече внимание на присъстващите, отколкото на Ашли. Докато я четеше, Мория заби пръсти в страницата. Статията беше любезно написана, но клюкарският й тон я изпълваше с желание да я накъса на парченца.
Да, Ашли беше млада и красива и беше излизала с прекрасни мъже, но животът й не се свеждаше само до това. Тя имаше толкова голям потенциал. Можеше да направи велики неща с живота си, ала вече нямаше такъв шанс.