Хенри Слесар
Изпитът
Джорданови изобщо не говореха за Изпита, докато синът им Дики не навърши дванайсет години. На рождения му ден госпожа Джордан за пръв път спомена за този проблем в присъствието на момчето. Но страхът, който пролича в гласа й, накара съпругът й рязко да я прекъсне:
— Престани! — каза той. — Детето ще се справи.
Закусваха и Дики с любопитство вдигна поглед от чинията си. Момчето имаше живи очи, права руса коса, но беше малко припряно. Не разбираше на какво се дължи внезапно появилото се напрежение, но знаеше, че има рожден ден и му се искаше нищо да не разваля празника. Някъде в малкия апартамент бяха оставени вързани с панделки пакети, които чакаха да бъдат отворени, а в автоматичната фурна на преграденото за кухничка помещение се печеше нещо вкусно и сладко. Момчето искаше този ден да бъде щастлив, а влагата в очите на майка му и сърдитото изражение на баща му разваляха атмосферата на вълнуващ копнеж.
— Какъв е този изпит? — попита Дики.
Майка му втренчи поглед в покривката и отвърна:
— Нещо като държавен тест за интелигентност, на който подлагат дванайсетгодишните. Ще се явиш идната седмица. Няма за какво да се притесняваш.
— Като в училище ли?
— Да, горе-долу — рече баща му и стана от масата. — Върви да си четеш комиксите, Дики.
Момчето се разположи в онази част от всекидневната, която от най-ранно детство си беше неговият кът. Прегледа най-горното списание, но разноцветните квадратчета и драматичните сцени не задържаха вниманието му. Отиде до прозореца и със свито сърце се взря в мъглата от водни капчици.
— Не можеше ли днес поне да не вали? — рече то. — Не можеше ли да вали утре?!
— Голяма работа — обади се баща му, който притеснено разгръщаше страниците на държавния вестник. — Дъждът помага на тревата да расте.
— Защо, татко?
— Ей така.
Дики смръщи вежди.
— А от какво тревата е зелена?
— Никой не знае — сопна се баща му и веднага съжали, че е проявил грубост.
По-късно дойде време за празника. Майката с грейнало лице подаде на детето шарените пакети, а бащата успя дори да се усмихне и да му разроши косата. Дики целуна майка си и тържествено се ръкува с баща си. С поднасянето на тортата официалната част приключи.
Час по-късно, седнало до прозореца, момчето наблюдаваше как слънчевите лъчи си пробиват път през облаците.
— Татко, на какво разстояние от нас е слънцето?
— На пет хиляди мили.
Докато закусваше, Дики отново видя влага в очите на майка си. Но не свърза насълзените й очи с Изпита, докато баща му внезапно не заговори отново за него.
— Е, Дики, днес имаш работа — напомни му той сериозно.
— Зная, татко. Надявам се, че…
— Няма защо да се притесняваш. На този тест се явяват хиляди деца. Държавата иска да разбере колко си умен. Това е всичко, Дики.
— В училище получавам добри оценки — колебливо подхвърли момчето.
— Сега ще е по-различно. Това е специален тест. Ще ти дадат да изпиеш една течност, после ще влезеш в стаята, където има нещо като машина…
— Какво ще ми дадат да пия?
— Нищо особено, има вкус на ментов сироп. Дават го, за да са сигурни, че няма да послъгваш. Не защото държавата си мисли, че ще скриеш истината, но искат да са напълно сигурни.
Личеше си, че Дики е озадачен, дори леко уплашен. Хвърли поглед към майка си, а тя му отвърна с жалко подобие на усмивка:
— Всичко ще бъде наред.
— Разбира се — бодро потвърди бащата. — Ти си послушно момче, Дики, ще се справиш добре. После ще се приберем у дома и ще празнуваме, нали?
Влязоха в държавното учреждение петнайсет минути преди уговорения час. Прекосиха покритото с мраморни плочи фоайе, стигнаха до залата с високите колони, минаха под арката и се качиха в асансьора, който ги закара до четвъртия етаж.
Зад лъскавото бюро в стая 404 седеше млад мъж, облечен в туника без отличителни знаци. Държеше списък, който провери на буквата Д, после даде знак на Джордан баща и Джордан син да влязат в стаята.
Вътре беше неуютно, лъхаше на строгост като в съдебна зала. Имаше метални маси и дълги пейки покрай тях. Няколко бащи и синовете им вече бяха заели местата си, а жена с тънки устни и ниско подстригана коса раздаваше формуляри.
Господин Джордан попълни бланката и я върна на чиновничката. После каза:
— Всичко ще мине добре. Когато извикат името ти, ще излезеш през вратата в дъното — и посочи към портала.
Изпука скрит високоговорител и съобщи първото име. Дики видя как едно момче с нежелание се отделя от баща си и тръгва бавно към вратата.
В единайсет без пет извикаха името на Джордан.
— Успех, синко! — прошепна баща му, без да го погледне. — Когато тестът приключи, ще дойда да те взема.