— Много съжалявам — кикотеше се Кати, което й се случваше винаги, когато бе смутена. — Исках да побързам, както казахте.
— Бързо, но спокойно, Кати. — Струйките шампанско по лицето му намаляваха малко ефекта от порицанието.
— Ето сега ще го обърша, господин Хамилтън — засуети се госпожа Таунсенд и вдигна края на престилката си, за да попие лъсналия нос.
— Госпожо Таунсенд, напудрихте цялото му лице с брашно — вече неудържимо се кискаше момичето.
— Кати! — изсъска мъжът и незнайно откъде извади носна кърпа. — Наистина си много глупава. Как не успя да събереш в главата си малко здрав разум за всичките тези години в къщата? Понякога се питам защо наистина продължаваме да те държим…
Чух стъпките на Алфред, преди да го видя — насред шумотевицата от сърдития глас на господин Хамилтън, суетливото кудкудякане на госпожа Таунсенд и възраженията на Кати.
Едва по-късно ми каза, че слязъл, за да провери защо се бави господин Хамилтън, но сега стоеше в подножието на стълбите — безмълвен и блед, същинска мраморна статуя.
Когато погледът му срещна моя, магията се развали и той се завъртя на пета и изчезна по коридора. Стъпките му отекнаха по каменните плочи и не след дълго изчезна в мрака навън.
Всички замряха в мълчание. Тялото на господин Хамилтън се наклони в същата посока, сякаш искаше да го последва, но както винаги дългът бе преди всичко. Прокара за последен път носната кърпа по лицето си, устните му бяха стиснати така силно, че от тях се виждаше само една бяла черта.
— Грейс — сепна ме гласът му, тъй като се бях приготвила да изтичам след Алфред. — Сложи си чиста престилка. Трябваш ни горе.
Заех мястото си между малкия бюфет и стола в стил Луи XIV горе в трапезарията. От мястото си срещу мен Нанси повдигна леко вежди, но нямаше как да й обясня какво се бе случило долу, ето защо повдигнах едва забележимо рамене и отклоних поглед от нея. Питах се къде ли беше отишъл Алфред.
Гостите и домакините привършваха с фазана и в стаята се носеше лекичкото тракане на приборите върху порцелана.
— Какво да кажа? — обади се Естела и замълча за малко.
— Направо прекрасно.
Наблюдавах профила й и начина, по който предъвкваше всяка дума, преди да я пусне навън от широката си алена уста. Много добре помня устните й, защото никоя друга от присъстващите жени не носеше грим. За което знаех, че Емелин много съжалява. Известно бе мнението на господин Фредерик за гримирането и жените, които прибягваха до него.
Естела разчисти долчинка между хълмовете с остатъци от фазана в чинията и остави там приборите. Попи устни със салфетката и по нея останаха червени като череша петна, които след това щях дълго и упорито да търкам. Тя се усмихна на своя домакин.
— Сигурно не ви е лесно да се справяте при този недостиг на продукти.
Нанси само повдигна вежди. Беше недопустимо, гостенин да коментира приготвянето на храната. Подобно нещо се тълкуваше или като липса на възпитание, или като проява на крайна изненада. Трябваше да внимаваме какво ще предадем на госпожа Таунсенд.
Изненадан не по-малко от самите нас, господин Фредерик се впусна в хвалебствия за несравнимите достойнства на госпожа Таунсенд, която умее да прави от нищо нещо, което пък даде възможност на Естела да огледа подробно стаята. Първото, върху което се спря погледът й, бяха гипсовите корнизи, след това се спусна към фриза, дизайн на Уилям Морис върху цокъла, и най-сетне спря на герба на Ашбъри. През цялото това време ясно се виждаше как езикът й превърта в устата някакво твърдо парче от месото.
Неангажираният светски разговор не бе сред стихиите на господин Фредерик и вземеше ли веднъж думата, той не можеше да спре, лишавайки присъстващите от възможност да се включат, и така той го превръщаше в дълъг отчаян монолог. По едно време започна да заеква и когато се вгледа за подкрепа, видя, че Естела, Саймиън, Теди и Емелин дискретно си бяха намерили по някакво занимание. Единствено в лицето на Хана видя съюзник. Когато най-сетне успя да приключи с хвалебствията си за госпожа Таунсенд, Хана се поизкашля леко и се обърна към Естела:
— Споменахте, че имате дъщеря, госпожо Лъкстън. Тя очевидно не е с вас в това пътуване.
— Не — някак припряно отвърна жената и побърза да извърне лице към останалите на масата. — Не е.
Саймиън вдигна очи от чинията си и промърмори:
— От известно време Дебора не пътува с нас. Има ангажименти. Ангажименти с работата си.
В очите на Хана проблесна искрен интерес.