— Значи тя работи?
— Да, нещо в издателския бизнес — рече Саймиън, докато преглъщаше поредната голяма хапка фазан. — Не знам подробности.
— Дебора поддържа рубрика за мода в „Уиминс Стайл“ — обясни Естела. — Пише по един малък материал всеки месец.
— Глупости някакви. — Саймиън изхълца, преди да се оригне. — Съчинения за обувки, рокли и всякакви измишльотини.
— Татко, недей — намеси се Теди. — Рубриката на Деб е много популярна. — Може да се каже, че тя диктува модата сред дамите в Ню Йорк.
— Ами! Имате късмет, че дъщерите ви не ви подлагат на такова нещо, Фредерик. — Саймиън бутна настрани чинията с остатък от сос по нея. — Работа, как не. Вие, английските момичета, сте далеч по-разумни.
Създаде се чудесна възможност и Хана го знаеше. Със затаен дъх очаквах да видя дали желанието й за различни преживявания няма да надделее. Така се надявах това да не се случи. И тя ще зачете молбата на Емелин да остане тук, в „Ривъртън“. Особено сега, когато промяната, настъпила в Алфред, бе толкова голяма, не си представях, че Хана може да изчезне.
Двете с Емелин размениха погледи и преди Хана да успее да си отвори устата, Емелин, с чуруликащ глас, с какъвто младите момичета биваха съветвани да говорят в обществото, заяви:
— Аз поне с положителност не бих работила. Не е прилично да се ходи на работа, нали, па?
— По-скоро ще изтръгна собственоръчно сърцето си, отколкото да видя дъщерите си на работа — отсече делово господин Фредерик.
Хана само сви устни.
— Тя разби сърцето ми — рече Саймиън и погледна Емелин. — Да можеше Дебора да има твоя здрав разум!
Лицето на Емелин се озари в усмивка — усмивка на преждевременно разцъфтяла хубост, която човек се смущава да види.
— Хайде, хайде, Саймиън — обади се Естела. — Добре знаеш, че Дебора нямаше да приеме мястото, ако ти не беше дал съгласието си. — Тя се усмихна прекалено широко на останалите. — Той просто нищо не може да й откаже.
Съпругът й изсумтя, но си замълча.
— Майка ми е права — обади се Теди. — Да се занимаваш малко с работа е нещо обичайно сред интелигентните хора в Ню Йорк. Дебора е млада и не е омъжена. Ще се омъжи, когато й дойде времето.
— Винаги съм предпочитал точността пред способностите — не се сдържа и се намеси Саймиън. — Но такова е младото поколение — всички искат да са способни. Аз лично обвинявам за това войната. — Той пъхна палци в колана на панталоните си, за да освободи на тялото си малко място за дишане. — Единствената ми утеха е, че тя печели добре. — И тъй като дойдоха до любимата му тема, той продължи оживено: — Какво ще кажеш, Фредерик, за размера на сумите, които ще бъдат наложени на горката Германия?
Разговорът пое в друга посока и Емелин погледна крадешком сестра си. Хана стоеше със здраво стиснати устни — истински паметник на спокойствието — и се питах дали изобщо смята да се обади. Може би молбата на Емелин по-рано вечерта бе изиграла своята роля и тя бе променила решението си? Възможно беше да съм решила потреперването да е било в резултат на случайно нахлуване на студен въздух през комина.
— Направо да ти домъчнее за германците — продължаваше Саймиън. — Имат толкова много добри качества тези хора. Чудесни работници, какво ще кажеш, Фредерик?
— Не наемам германци в моята фабрика — отговори Фредерик.
— Правиш грешка. Няма да намериш по усърдни хора. Скучни са, признавам, но пък са страшно изпълнителни.
— Напълно доволен съм и от местните.
— Патриотизмът ти е достоен за уважение, Фредерик. Но не и когато става дума за бизнес.
— Синът ми бе убит от германски куршум. — Той впи пръсти в ръба на масата.
Думите му накараха всички да замръзнат. Господин Хамилтън улови погледа ми и даде знак на мен и Нанси да започнем да събираме чиниите от основното ястие, за да разсее напрегнатата атмосфера. Вече бяхме вдигнали една част, когато Теди се изкашля леко.
— Най-искрените ни съчувствия, лорд Ашбъри. Чухме за това, което се е случило с него. С Дейвид. Смел мъж.
— Момче.
— Моля?
— Синът ми беше още момче.
— Да. Смело момче — поправи се Теди.
Естела протегна пухкавата си ръка и я отпусна върху китката на господин Фредерик.
— Не знам как успяваш да го преживееш, Фредерик. Едва ли бих понесла да загубя моя Теди. Всеки ден благодаря на Бога, че реши да участва във войната, без да напуска родината. Заедно с политическите си приятели. — Тя потърси с очи помощ от съпруга си и той прояви достатъчно благоприличие да се включи в скръбния тон.