— Татко, моля те. Аз съм от партията на торите.
— С твърде странни идеи.
— Предлагам само да бъдат изслушани всички страни.
— След време и на него ще му стане ясно — поклати глава Саймиън. — Стига веднъж този, на когото дава храна, да му захапе пръста.
Остави чашата си на масата и продължи с лекцията:
— Не мисля, че си даваш сметка колко уязвим си, Фредерик. Ами ако се случи нещо непредвидено? Онзи ден разговарях с Форд. Хенри Форд имам предвид. — Той замълча. Не мога да определя дали защото имаше етични съображения, или така диктуваха правилата на ораторското изкуство. Даде ми знак да му занеса пепелник. — В икономическия климат, в който се намираме, човек трябва да насочва бизнеса си към печалби. И то по най-бързия възможен начин. Ако събитията поемат по пътя на Русия — просветнаха гневно очите му, — а такива индикации са налице, единствено добрата печалба ще осигурява добри отношения с твоя банкер. Колкото и да е добронамерен, крайният резултат трябва да е с черен, а не с червен цвят. — Извади пура от сребърната кутия, която господин Хамилтън поднесе. — Трябва да пазиш гърба си, нали? — Усмихна се на Хана и Емелин и добави след кратка пауза: — Да не говорим за прекрасната къща, която имате. От колко години казвате, че е собственост на семейството?
— Досега не е ставало дума — отвърна господин Фредерик. В гласа му се прокрадна нотка на неудоволствие, но той побърза да я прикрие. — Вече триста години.
— Виж ти! — замърка Естела. — Обожавам историята на Англия. Тези стари семейства и тяхната история са едно от любимите ми занимания.
Саймиън издуха дима нетърпеливо, очевидно изгаряше от желание да се върнат отново на темата бизнес.
Естела, която бе живяла достатъчно дълго с него, очевидно имаше достатъчно опит и се възползва от кратката пауза.
— Дали ние с момичетата да не се оттеглим в салона — предложи тя — и да оставим мъжете да си поговорят? Тъкмо ще ми разкажете по-подробно за историята на семейство Ашбъри.
Хана тутакси придаде на лицето си изражение на любезно съгласие, но само аз забелязах, че това изражение прикри предишното — на раздразнение. Тъкмо разговорът й бе станал интересен, и трябваше да се подчини на задълженията си на домакиня и да се оттегли с дамите към дневната.
— Да, разбира се — побърза да се съгласи тя. — Макар че в „Дебрет“ сигурно ще откриете повече факти.
Мъжете се изправиха. Саймиън взе ръката на Хана, а господин Фредерик помогна на Естела да се изправи. С неприкрито одобрение Саймиън огледа младежката фигура на Хана. Залепи влажните си устни на ръката й. Трябва да призная, че Хана много умело прикри погнусата си. Сетне последва Естела и Емелин, а когато стигна вратата, се огледа и срещна погледа ми. За части от секундата фасадата на възрастен човек изчезна и преди да излезе, се изплези и завъртя очи.
Докато мъжете заемаха отново местата си, за да се върнат към деловия разговор, господин Хамилтън се приближи до мен.
— Можеш да слизаш вече долу, Грейс — прошепна той. — Двамата с Нанси ще довършим тук. Иди да намериш Алфред. Не можем да допуснем някой от гостите на господаря да погледне през прозореца и да забележи как един от прислужниците се разхожда напред-назад.
Застанала на най-горната площадка на задното стълбище, оглеждах мрака долу. Луната разпръсваше бяло сияние светлина и там, където падаше, тревата изглеждаше посребрена, а клоните на шипката, увили се около беседката, приличаха на скелет. Великолепните розови храсти в мрака напомняха на група самотни изкривени от старост кокалести бабички.
Най-сетне на стъпалата на отдалечените каменни стълби забелязах превит силует, който нямаше как да е част от растителността наоколо.
Стегнах се и заслизах надолу към притъмнялата градина.
С всяка следваща стъпка вятърът ми се струваше все по-студен и пронизващ. Стигнах въпросния силует и застанах до него, но Алфред с нищо не показваше, че е забелязал присъствието ми.
— Изпраща ме господин Хамилтън — предпазливо започнах аз. — Не искам да си мислиш, че вървя по петите ти.
Никакъв отговор.
— Не разбирам защо се правиш, че не ме забелязваш. Ако не искаш да съм тук, просто ми кажи и ще си тръгна.
Алфред не сваляше поглед от върховете на дърветата покрай Дългата пътека.
— Алфред? — с прегракнал от студа глас промълвих аз.
— Всички си мислите, че съм онзи Алфред, който замина преди две години за Франция — обади се той спокойно. — И хората очакват да съм почти същият, но това не е така. Промених се, Грейси.