Стъписах се. Бях подготвена за поредна атака, за гневни реплики и настояване да го оставя на мира. Гласът му се сниши толкова, че се наложи да приклекна до него, за да го чувам. Долната му устна затрепери — не разбрах каква бе причината, студ или нещо друго.
— Виждам ги, Грейс. През деня не е толкова лошо, но нощем са край мен. В дневната, в кухнята, по улиците на селото. Викат ме, а когато се обърна, ги няма. Те всички са…
Седнах на камъните до него. И без това беше студено, но стъпалата ми се сториха ледени. Усещах ги през полата, чорапите и бельото си.
— Замръзвам — обадих се аз. — Да влезем вътре, ще ти направя чаша какао.
С нищо не показа, че ме е чул, и продължи да се взира в мрака.
— Алфред? — докоснах с пръсти ръката му, след което разперих пръсти отгоре й.
— Недей! — дръпна се тъй рязко, сякаш се опари, и аз побързах да свия длани в скута си. Бузите ми пламнаха така, сякаш някой ме бе зашлевил. — Недей! — прошепна той.
Беше стиснал очи. Наблюдавах изражението му, питайки се какво ли вижда под спуснатите клепачи, та очите му така трескаво играят под тях.
И тогава той извърна лице към мен. Затаих дъх от изненада. Вярно, бе късно през нощта, но никога не бях виждала такова нещо — на мястото на очите му имаше дълбоки черни дупки, които сякаш бяха празни. Гледаше ме с тези невиждащи очи и като че търсеше нещо. Отговорът на въпрос, който дори не бе задал.
— Мислех си, че щом се прибера… — промълви едва чуто. — Толкова много исках да те видя… А лекарите казват, че трябва само да съм непрестанно зает с нещо. — Гласът му пресекна. Маската на лицето му се пропука, сгърчи се като хартиена кесия и той се разплака. Дланите му се стрелнаха нагоре в напразен опит да се скрие. — Не, моля те, Грейси, не ме гледай. Моля те — хълцаше той. — Такъв страхливец съм.
— Няма такова нещо — категорично заявих аз.
— Защо не мога да си го избия от главата? Просто не искам да мисля за това. — Той заудря слепоочията си с такава ярост, че се изплаших.
— Престани, Алфред! — Опитах се да уловя ръцете му, но той не искаше да ги свали от лицето си.
Чаках, следях движенията на тялото му и проклинах неспособността си да се справя. Най-сетне като че се поуспокои.
— Кажи ми какво виждаш?
Извърна се към мен, но не отговори. За част от секундата си представих как изглеждам в очите му. Пропастта между неговия опит и моя бе огромна. Дадох си сметка, че няма начин да ми каже какво вижда. Осъзнах, че има гледки и звуци, които не могат да бъдат споделени, нито пък да изчезнат. Живеят в съзнанието, докато малко по малко потъват дълбоко в паметта и поне за известно време биват забравени.
Ето защо не питах повече. Поставих длан на тила му и го накарах да положи глава на рамото ми. Стояхме така, докато тялото му трепереше до моето.
Останахме още дълго на стъпалата.
Подходящ съпруг
Хана и Теди сключиха брак в първата събота на месец май 1919 година. Сватбата се състоя в малкия параклис на „Ривъртън“. Семейство Лъкстън вероятно предпочиташе Лондон, за да могат повече от известните им познати да присъстват, но господин Фредерик бе категоричен и бе понесъл толкова удари в предходните месеци, че никой нямаше сърце да спори с него. Така и стана. Тя се омъжи в малката черква, както това се бе случило и на родителите й, а и на техните родители.
Валеше — много деца, отсече госпожа Таунсенд; натъжени предишни любими, прошепна заговорнически Нанси, — ето защо сватбените снимки бяха загрозени от черните чадъри. По-късно, когато Хана и Теди се настаниха да живеят в къщата на Гроувънър Скуеър, една такава снимка стоеше на писалището в стаята за закуска. На нея се виждаха Хана и Теди един до друг в центъра, широко усмихнатите Саймиън и Естела от едната страна, а господин Фредерик и Емелин с безизразни лица — от другата.
Може би сте изненадани как се случи такова нещо? Хана бе яростна противничка на брака, имаше толкова много идеи и амбиции. Докато Теди — разумен и мил — съвсем не можеше да се нарече разбивач на женски сърца, още по-малко на сърцата на млади жени като Хана…
Истината е, че не беше толкова сложно. Подобни неща рядко са сложни. Просто подредба на звездите.
На сутринта след въпросната вечеря семейство Лъкстън замина за Лондон. Имали делови ангажименти и всички предположихме, ако изобщо на някой му хрумна да прави предположения, че ги виждаме за последен път.