Хана седеше на писалището и драскаше нещо в тетрадката си, напълно забравила за присъствието на останалите. След онази паметна вечеря със семейство Лъкстън, когато стана ясно, че мечтата й да си намери работа зависеше от разрешението на баща й, което никога нямаше да получи, изпадна в състояние на тих унес. Подготовката за бала бе в пълен ход, но тя сякаш не забелязваше.
След една седмица, прекарана в размишления, премина в обратната фаза. Върна се към заниманията си със стенография, стенографираше трескаво всеки текст, който й попаднеше, и ревностно криеше от случайни погледи какво пише. Такива периоди на активност обикновено биваха последвани от периоди на апатия. Хвърляше писалката, изтласкваше книгата и листовете с тежка въздишка и седеше неподвижна с часове, докато дойде време за храна или пристигнеше писмо, или трябваше да се облича.
Естествено, и докато нищо не вършеше, мозъкът й работеше и тя очевидно търсеше решение на проблемите си. Копнееше за самостоятелен живот и приключения, макар да бе затворник — беше нахранена, грижеха се добре за нея, но все пак бе затворник. Независимостта искаше финансова подкрепа. Баща й нямаше пари, които да й даде, а и не й разрешаваше да работи.
Защо да не направи нещо дръзко? Да напусне дома си, да избяга с пътуващ цирк например? Има си правила и за такива действия, но трябваше да ги знаеш, за да ги изпълниш. Само след десет години, дори след две, нещата щяха да се променят. Приетите норми паднаха под въздействие на танцуващите крака. Но точно в този момент тя бе като в капан. Стоеше в златната си клетка, като славея от приказката на Андерсен, и нямаше сили дори да запее. Скована в мъглата на отегчението, до следващия пристъп на трескава активност.
В онази сутрин във Вишневата стая тя бе в трескав период. Седеше на писалището с гръб към Фани И Емелин и стенографираше енциклопедия „Британика“. Беше така съсредоточена в заниманието си, че трепна единствено когато Фани изпищя:
— Ама че си слон!
Фани се строполи на най-близкия стол, а Емелин се запревива от смях до нея. Фани събу обувката си, за да провери пораженията от настъпването.
— Положително сега ще се подуе — сбърчи тя чело.
Емелин продължаваше да се киска.
— Вероятно няма да мога да обуя хубави обувки за бала.
Всяко едно от основателните й оплаквания биваше посрещано от все по-неудържимия смях на Емелин.
— Добре де — възмути се Фани, — смаза ми пръста на крака, поне можеше да се извиниш!
Емелин направи неуспешен опит да овладее пристъпа на смях.
— Съжалявам, наистина. Много се извинявам — с трепереща долна устна рече тя. Ясно бе, че всеки миг отново ще прихне. — Какво да направя, като твоят крак е непрестанно на пътя на моя. Може би, ако стъпалата ти не бяха толкова големи… — И силите я напуснаха. Отново се запревива.
— Ако искаш да знаеш — с трептящ от възмущение глас започна Фани, — господин Кулиър от „Хародс“ каза, че имам красиви крака.
— Сигурно го е казал, особено ако ти взима двойно за едни обувки.
— Ах ти, неблагодарно малко…
— Стига, Фани! — вече поизтрезняла от смеха рече Емелин. — Само се шегувам. Наистина много съжалявам, че те настъпих.
Фани изсумтя нещо под нос.
— Нека опитаме отново валс. Обещавам този път да внимавам.
— Нямам никакво желание — отвърна Фани нацупено.
— Трябва ми време, за да си почине пръстът ми. Сигурно е счупен.
— Не може да е толкова сериозно. Не усетих да скачам отгоре му. Дай да видя.
Фани скри пострадалия крак от очите на Емелин, като седна на канапето.
— Мисля, че и без това направи достатъчно.
Емелин забарабани с пръсти по дръжката на стола.
— И как ще се упражнявам сега?
— Няма защо да се тревожиш. Чичо Бърнард е толкова сляп, че няма и да забележи, а вторият братовчед Джеръми обикновено не спира да разказва за войната и няма да забележи дори, че не знаеш стъпките.
— Нямам намерение да танцувам с прачичовци — заяви Емелин.
— Боя се, че нямаш кой знае какъв избор.
— Ще видим — вирна вежди Емелин.
— Какво имаш предвид? — поиска да знае Фани.
— Баба е убедила па да покани семейство Лъкстън.