И докато лейди Клементайн продължаваше да критикува с ирония подреждането на цветята, лицето на Хана униваше все повече и повече. Очите й се напълниха със сълзи пред перспективата това мъчение да продължи още.
Теди се изкашля леко от креслото, сгъна вестника и го остави на масата до себе си.
— Какъв чудесен зимен ден е днес — въздъхна той. — Бях решил да пояздя тази сутрин и да разгледам имението.
Лейди Клементайн спря насред изречението и в очите й проблесна решимостта на човек, видял по-висока цел.
— Езда ли? — мигом превключи тя. — Чудесна идея, господин Лъкстън. Нали, Хана?
Хана вдигна очи и забеляза заговорническата усмивка на лицето на младия мъж.
— Ще се радвам да ме придружите.
И преди тя да успее да отговори каквото и да било, лейди Клементайн съобщи мнението си:
— Да, прекрасно. С радост ще ви придружим, господин Лъкстън. Стига да нямате нещо против, разбира се.
— Ще бъда истински късметлия, ако имам за компания две толкова очарователни дами.
— Ей, момиче! — обърна се лейди Клементайн към мен. — Нека госпожа Таунсенд ни приготви топъл чай. — Сетне сподели с Теди през стиснати устни: — Много обичам ездата.
Докато се отправяха към конюшните, тримата представляваха доста странна гледка. Според Дъдли, когато вече били на конете, гледката била още по-странна. Едва се държал на краката си от смях, докато ги наблюдавал да се отдалечават. Лейди Клементайн яздела престарялата кобила на господин Фредерик, чийто корем превишавал по размер корема на ездачката.
Когато след два часа се прибрали за обяд, Теди бил вир-вода, Хана — ужасяващо мълчалива, а на лицето на лейди Клементайн греела усмивка като на котка, току-що изяла цяло гърне сметана. Какво се случило, ми разказа лично Хана, макар и два месеца по-късно.
От конюшните поели към западните ливади, след това по течението на реката минали под клоните на високите брези и през обраслите с тръстика блатисти участъци. Ливадите и от двете страни на реката били покрити със скреж и нямало и следа от сърните, които през лятото идваха тук на паша.
Известно време се движили в пълно мълчание: Хана начело, следвана от Теди и лейди Клементайн. Замръзнали клони пукали под копитата на конете, а водите на реката бавно пътували надолу, към мястото, където се вливат в Темза.
Най-сетне Теди успял да изравни коня си с Хана и бодро отбелязал:
— Искам да ви благодаря за любезната покана, госпожице Хартфорд.
— На баба ми трябва да благодарите — отвърнала Хана, която до този момент се наслаждавала на тишината. — Имам твърде ограничена роля в цялата организация.
— Така ли? Не бива да забравям да й благодаря.
Дожаляло й за човека, който просто искал да поведе някакъв разговор, и попитала:
— С какво си печелите хляба, господин Лъкстън?
— Колекционер съм — дошъл бързият му отговор.
— И какво колекционирате?
— Красиви предмети.
— Мислех, че работите с баща си.
— Двамата с баща ми не сме на едно мнение, що се отнася до деловите въпроси — обяснил Теди и повдигнал рамото си, за да падне листът от бреза, който бил кацнал там. — За него съществуват единствено неща, които ся свързани директно с печалбата.
— За вас, господин Лъкстън?
— Търся богатства от друг характер. Нови преживявания и опит. Векът е млад, аз — също. Съществуват твърде много неща, които чакат да бъдат видени, преди да потънеш в блатото на бизнеса.
— Па спомена, че се готвите да влезете в политиката — вдигнала тя очи към него. — Това вероятно ще осуети донякъде плановете ви.
— Политиката ми дава допълнително основание да разширявам хоризонтите си. Най-добрите водачи са онези, които могат да видят перспектива в това, което правят, не мислите ли?
Продължили по целия път до ливадите в дъното, като спирали от време на време да изчакат двете тромави дами. Най-сетне, когато стигнали до стара мраморна беседка, и лейди Клементайн, и нейната кобила въздъхнали с еднакво облекчение, защото изтерзаните им бедра можели да си отдъхнат малко. Теди помогнал на възрастната дама да слезе от коня и да иде в беседката, докато Хана подреди нещата, които госпожа Таунсенд била изпратила в кошницата за пикник.
Когато изпили чая от термоса и хапнали от сладкиша с плодове, Хана казала:
— Ще отида да се поразходя до моста.
— Мост ли има? — попитал Теди.
— Малко по-надолу, оттатък дърветата, където езерото се стеснява и се влива в потока — пояснила тя.