— Имате ли нещо против моята компания?
— Ни най-малко — отговорила Хана, макар да имала много против.
Лейди Клементайн, разкъсвана между задълженията си на придружителка и задълженията към натъртените си задни части, най-сетне се предала.
— Ще остана да пазя конете. А вие не се бавете много, за да не започна да се тревожа. Не една опасност се крие в гората.
Хана се усмихнала едва-едва на Теди и поела по посока на моста. Той я последвал на почтително разстояние.
— Много съжалявам, че лейди Клементайн ви натрапи компанията ни, господин Лъкстън — извинила се тя.
— Няма такова нещо. Много ми приятно да съм с вас. С едната част от вас повече, отколкото с другата.
— Когато бяхме малки, брат ми, сестра ми и аз играехме тук при езерото. В навеса за лодки при моста. — Тя го погледнала крадешком. — Мостът е вълшебен.
— Нима? — повдигнал вежда Теди.
— Ще разберете, когато го видите.
— На какво играехте на този ваш вълшебен мост?
— Редувахме се да тичаме по него — отговорила тя. — Звучи съвсем просто, но това не е обикновен вълшебен мост. Той е владение на един особено зъл езерен демон.
— Така ли? — усмихнал се Теди.
— В повечето случаи претичвахме без проблеми, но се случваше някой да го събуди.
— И тогава?
— Започваше двубой на живот и смърт — тя се усмихнала. — Неговата смърт, естествено. Ние бяхме превъзходни бойци и умеехме да въртим мечовете си. Хубавото беше, че демонът е безсмъртен, така че играта можеше да продължава.
Много скоро пред тях се показал мостът — разнебитен и паянтов, — свързващ двата бряга на потока. Въпреки студеното време и зимата водата не била замръзнала.
Отдавна никой не използваше този мост, защото друг, по-голям и по-близко разположен до града, го бе заместил, още повече че новият бе достатъчно здрав, за да минават по него и автомобили. От старото съоръжение не бе останало много, боята бе олющена, а дъските — обрасли с мъх. Покритите с тръстика брегове се спускаха полегато към водата, където през лятото обилно цъфтяха диви цветя.
— Дали езерният демон е тук днес?
— Не се тревожете — усмихнала се Хана. — И да се появи, мога да се справя с него.
— Достатъчно сражения сте имали, доколкото разбирам.
— При това съм побеждавала. Много често идвахме да играем тук. Невинаги за да се сражаваме с езерния демон. Понякога пишехме писма, правехме от тях хартиени лодки и ги пускахме във водата.
— Защо?
— За да стигнат желанията ни до Лондон.
— Разбирам. А имахте ли адресат?
Хана прокарала крак по тревата.
— Ще решите, че е глупаво.
— Пробвайте.
— Всеки път пишех на Джейн Дигби.
Теди сбърчил чело в недоумение.
— Това е една жена, която бяга в Арабия и прекарва живота си в проучвания и завоевания.
— Сещам се. Скандалната бегълка. Какво имахте да й кажете?
— Молех я да дойде и да ме спаси. Предлагах да стана нейна предана робиня, при условие че ме вземе в следващото си приключение.
— Когато сте били малка, тя не е ли била вече…
— Починала, да. Отдавна при това. Но тогава не го знаех. — Хана го изгледала изпод вежди. — Естествено, ако беше жива, планът нямаше начин да не успее.
— Без съмнение — уверил я той с изключителна сериозност. — Щеше да пристигне и да ви отведе в арабските страни.
— Преоблечена като бедуински шейх.
— И баща ви нямаше да има нищо против.
— Боя се, че щеше да има — засмяла се Хана. — И го показа.
— Показа ли го?
— Някакъв селянин намерил едно от писмата и го предал на па. Човекът не знаел да чете, но пък писмото бе написано на лист с герба на семейството и решил, че е нещо важно. Според мен е очаквал и някаква награда.
— Предполагам, не я е получил.
— Със сигурност. Па беше побеснял от яд. Така и не разбрах кое го вбеси повече — желанието ми да се присъединя към скандалната компания или дързостта на писмото ми. Подозирам, че най-голямата му тревога бе, че баба ми може да научи. Винаги ме е смятала за неблагоразумно дете.
— Онова, което някои биха нарекли неблагоразумно, други наричат смело — изгледал я той много сериозно.
Според Хана дори прекалено сериозно. Не можела да разбере неизказаното му послание. Изчервила се и извърнала глава. Пръстите й потърсили спасение в тънките стъбла на тръстиките покрай речния бряг. Изтръгнала една тръстика от корени и подета от внезапен импулс, се затичала по моста. Хвърлила растението във водата и бързо изтичала на отсрещната страна на моста, за да го изпрати с поглед.