Дали наистина лейди Клементайн знаеше толкова много, или просто искаше да повдигне духа на приятелката си? Ако знаеше, то тя със сигурност бе надарена с пророчески талант. Защото на следващата сутрин годежът бе официално обявен. И когато лейди Вайълет спря да се бори с болестта, тя премина в отвъдното като щастлива жена.
Ала новината не бе посрещната със същата радост от някои други. От момента, в който съобщението бе направено и подготовката за танците прерасна в подготовка за сватба, Емелин започна да фучи из къщата с нацупено лице. Това че ревнуваше, бе ясно, въпросът бе — кого?
Една сутрин отидох да помогна на Хана да извадим сватбената рокля на майка й. Емелин се появи на вратата на пералното помещение. Пристъпи безмълвно и застана до сестра си, докато двете с нея разгръщахме опаковъчната хартия, за да извадим роклята от сатен и дантела.
— Старомодна е — отсече момичето. — За нищо на света не бих облякла подобно нещо.
— Хубавото е, че не ти се и налага — усмихна се Хана и погледна хитро към мен.
Емелин само изсумтя.
— Грейс, виж, ето това там трябва да е булото — рече Хана и пъхна глава в кедровия шкаф. — Виждаш ли го? В самото дъно е.
— Така е, госпожице — съгласих се аз и протегнах ръка, за да извадя пакета.
Хана улови шлейфа от едната страна, аз го придържах от другата и го разгънахме.
— Типично за мама — най-дългият и най-тежкият шлейф.
Той наистина беше красив — висококачествена брюкселска дантела с пришити по ръбовете ситни перли. Вдигнах го нагоре, за да му се възхитя по-добре.
— Ще бъде истински късмет, ако не се спънеш — обади се Емелин. — А и перлите ще ти пречат да виждаш.
— Ще се справя, сигурна съм — погали Хана ръката на сестра си. — Щом ти ще си моя шаферка.
Жилото бе извадено и Емелин въздъхна.
— Как ми се иска да не го правиш! Нищо вече няма да е същото.
— Знам. Но пък ще можеш да пускаш която си искаш песен на грамофона и няма да има кой да те спира.
— Не се шегувай — нацупи се Емелин. — Обеща да не си тръгваш.
Нагласих булото на главата на Хана, като внимавах да не разваля прическата й.
— Казах, че няма да тръгна на работа, и удържах на думата си. Но не съм казвала, че няма да се омъжвам.
— Напротив, каза го.
— Кога?
— Винаги. Винаги си го казвала.
— Това беше преди.
— Преди какво?
— Ем, би ли взела медальона ми, не искам да закачи дантелата.
Емелин разкопча верижката.
— И защо за Теди? — попита тя. — Защо трябва да се омъжваш за него?
— Не трябва да се омъжвам за Теди — поправи я сестра й. — Аз искам да се омъжа за него.
— Ти не го обичаш — заяви Емелин.
Колебанието бе кратко, но отговорът — категоричен:
— Не е вярно.
— Като Ромео и Жулиета ли?
— Не, но…
— В такъв случай не бива да се омъжваш. Остави го на някоя, която наистина ще го обича, както те са се обичали.
— Никой вече не обича по този начин — отговори Хана. — Те са измислени образи.
— Аз ще обичам като тях — въздъхна Емелин и прокара пръсти по грапавата повърхност на медальона.
— В такъв случай искрено ти съчувствам. Знаеш какво им се случва.
Отстъпих назад, за да мога да наглася по-добре воала.
— Много е красив, госпожице — отбелязах аз, след като я огледах.
— Дейвид никога не би одобрил този брак. — Емелин люлееше малкото украшение като махало. — Не мисля, че щеше да хареса Теди.
При споменаването на брат им Хана се вкамени за миг.
— Не ставай дете, Емелин. — Тя протегна ръка да си вземе медальона, но не го стигна. — И не го размахвай така, ще го счупиш.
— Ти просто бягаш. — Гласът на по-малката сестра доби необичайна острота.
— Не е вярно.
— И Дейвид би ти казал, че ме изоставяш.
— С него щях да се разбера далеч по-добре — едва чуто промълви Хана. Очите й заблестяха издайнически.