Настъпи напрегнато мълчание — време, през което забелязах съвсем малка дупка, която трябваше да зашия.
— Права си. Бягам. Точно така, както ще направиш и ти при първа възможност. Понякога, докато се разхождам из имението, имам чувството, че краката ми се вкореняват и не мога да ги вдигна от пръстта. Не си ли тръгна от тук скоро, с живота ми ще е свършено и от мен ще остане само име в семейната гробница.
Чувствата, за които Хана говореше сега, бяха прекалено мрачни за нея, но бяха сигурен знак за това колко дълбоко е нещастието й.
— Теди е единственият ми шанс да видя света, да пътувам, да се срещна с интересни хора.
— Знаех си, че не го обичаш. — Всеки миг от очите на Емелин щяха да закапят сълзи.
— Но го харесвам. Ще се науча да го обичам.
— Харесваш го, така ли?
— За мен това е достатъчно, Ем. Двете с теб сме различни. Не мога да се смея и да разговарям с хора, които не са ми приятни. Повечето хора от нашето общество са ми досадни. Не се ли омъжа, за мен има две възможности: да гния в самота в къщата на па или да се отдам на безкрайна поредица от досадни вечеринки с още по-досадни придружителки, докато остарея достатъчно, за да стана една от тях. И както Фани спомена…
— Фани си измисля.
— Не и този път — категорична бе Хана. — Бракът ще бъде началото на моето приключение.
Емелин си играеше разсеяно с медальона и в един миг реши да го отвори.
Хана побърза да го прибере, но закъсня с части от секундата и видя как отвътре се изсипа съдържанието му. И трите замръзнахме на местата си. На земята тупна миниатюрна книжка със зашити с конец страници. „Битката с якобинците“, успях да прочета най-отгоре.
В стаята цареше гробна тишина.
— Нали каза, че ги няма? — едва чуто промълви Емелин. Сетне хвърли медальона на пода и тичешком напусна стаята, затръшвайки шумно вратата след себе си. Както беше с воала на майка си, Хана се наведе и вдигна книжката. Приглади с ръка пожълтялата най-горна страница и прибра съкровището на мястото му. Внимателно захлупи капака, но щракване така и не се чу. Закопчалката се беше счупила.
— Мисля, че приключихме с този воал, Грейс. Можеш да го занесеш в помещението за проветряване.
Емелин съвсем не беше единственият член на семейството, за когото предстоящата сватба на Хана бе твърде нежелана. Докато цялото домакинство бе заето с проби на дрехи, украси и планиране на ястия, Фредерик мълчеше и предпочиташе да не излиза от кабинета си. От лицето му обаче не слизаше изражението на голяма загриженост. Загубата на фабриката и на майка му бяха взели своето. Също и решението на Хана да се омъжи за Теди.
Вечерта преди сватбата бях отишла в стаята на Хана, за да прибера подноса, на който бях занесла вечерята й, когато той неочаквано влезе. Приседна на стола пред тоалетката, но в същия миг стана и се отправи към прозореца. Загледа се към моравата навън. Хана лежеше в леглото си по снежнобяла нощница, копринената й коса се стелеше по раменете. Тя следеше баща си с поглед и колкото повече наблюдаваше отслабналата му фигура и свитите рамене, толкова по-загрижено ставаше лицето й. Златото на косата му само за няколко месеца се бе превърнало в сребро.
— Няма да се изненадам, ако утре вали — рече той, все още загледан навън.
— Винаги съм обичала дъжда.
Господин Фредерик мълчеше.
— Това ли ще е всичко за днес, госпожице? — попитах аз, когато бях готова.
Тя съвсем бе забравила за моето присъствие.
— Да, благодаря ти, Грейс. — Внезапно Хана протегна ръка и улови моята. — Ще ми липсваш, Грейс.
— Да, госпожице — направих реверанс аз и цялата пламнах. — Вие също ще ми липсвате. — Обърнах се към гърба на господин Фредерик. — Лека нощ, милорд.
По нищо не пролича да ме е чул.
Питах се какво ли го бе довело в стаята на дъщеря му. Какво може да е това, което на всяка цена трябва да кажеш в навечерието на сватбата, а не е можело да бъде изречено по-рано през деня. Излязох навън и затворих вратата, след което, колкото и да ме е срам, признавам, че оставих подноса в коридора и долепих ухо до вратата.
Вътре дълго мълчаха и започнах да се страхувам, че вратата е твърде дебела или гласът на господин Фредерик — твърде тих. По едно време чух как той се изкашля.
— Очаквах Емелин да е тази, която ще загубя още щом навърши подходящата възраст, но теб? — доста припряно рече той.
— Не ме губиш, па.
— Губя те — повиши той рязко глас. — Дейвид, фабриката, сега и теб. Всичките ми най-скъпи… — Замълча и когато отново проговори, прозвуча така приглушено, все едно гласът му щеше да прекъсне. — Не съм сляп за моята роля във всичко това.