От мястото си виждам гробището. Източната му страна с наредените тополи, чиито свежи листенца потрепват от лекия вятър. Зад тополите са надгробните паметници. Сред тях е и този на майка ми.
Погребахме я преди цяла вечност. В един ветровит ден на 1922 година, когато земята се бе сковала от студ, а леденият вятър вееше полите около краката ми. Фигура на мъж стоеше на хълма. Изглеждаше ми позната. Майка ми отнесе своите тайни в студената, твърда земя, но аз все пак ги научих. Добре се справям с тях; пазя ги цял живот. Като че ли се надявах, че колкото повече чужди тайни знам, толкова по-добре ще опазя моите.
Топло ми е. Прекалено топло е за април. Без съмнение виновно е глобалното затопляне. Глобално затопляне, топене на ледовете, озонова дупка, генетично модифицирани храни. Някоя и друга болест от деветдесетте години. Светът се превърна във враждебно място. Дори дъждовната вода вече не е безопасна.
Тъкмо тя разяжда военния паметник. Едната част от лицето на войника е разрушена, бузата е покрита с дупки, носът — унищожен от времето. Като плод, паднал в някоя канавка, нагризан от хищниците.
Войникът знае що е дълг. Въпреки раните си стои на пост върху гробницата вече осемдесет години. Наблюдава равнината отвъд града, вперил празен поглед през Бридж Стрийт към паркинга на новия търговски център. Земя на герои. Почти на една възраст сме. Дали е уморен колкото мен?
Той и колоната са покрити с мъх — микроскопични растения, избуяли по гравираните имена на загиналите. Там е Дейвид — най-отгоре, заедно с другите офицери; също и Руфъс Смит — синът на клошаря, задушен под срутен окоп в Белгия. По-нататък е Реймънд Джоунс — селският амбулантен търговец от моето детство. Неговите малки момчета трябва вече да са големи мъже. Стари мъже, макар и по-млади от мен. А може и да са умрели.
Нищо чудно, че се разпада. Не може да се очаква от един човек да поема мъката на безброй трагедии и да е свидетел на смъртта на безброй войници.
А той не е сам — във всеки град в Англия има по един като него. Те са белезите на нацията: множество рани на храбростта, покрили страната през 1919-а като израз на решимост за изцеление. Толкова изключителна бе вярата ни тогава — в Лигата на нациите, във възможностите на един цивилизован свят. Пред такава решимост и надежда обезверените поети са загубени. На всеки Т. С. Елиът, на всеки Р. С. Хънтър се падаха по петдесет умни, млади мъже, прегърнали мечтите на Тенисън за парламентарния човек, за световната федерация.
Разбира се, това не продължи дълго. Нямаше как. Разочарованието бе неизбежно; след двайсетте години последваха трийсетте с депресията и още една война. А след нея всичко беше различно. След ядрената гъба на Втората световна война не изникнаха нови паметници триумфално, предизвикателно, оптимистично. Надеждата умря в газовите камери в Полша. Едно ново поколение на пострадали в битките бе довяно вкъщи и върху паметниците се появиха още редове — с имената на синовете под тези на бащите. В съзнанието на хората се загнезди тягостното усещане, че млади хора някога пак ще загиват.
Войните придават на историята измамна простота. Те носят повратни моменти, лесни разграничения: преди — след, победител — победен, справедливо — несправедливо. Истинската история — миналото, не е това. Тя не е плоскост, нито права. Няма очертания. Безформена е като течност; безкрайна и неразгадана като космоса. Но е и променлива: точно когато си мислим, че откриваме модел, перспективата се променя, предлага се нов вариант — изплува отдавна забравен спомен.
Опитвам се да се съсредоточа върху повратните моменти в историята на Хана и Теди. Напоследък всичките ми мисли водят до Хана. Като се връщам назад, всичко изглежда ясно: през първата година на брака им се случиха събития, които положиха основата за последвалото. Тогава нямаше как да го разбера. В реалния живот не усещаш, че даден момент е повратен. Те отминават неназовани и незабелязани. Пропускат се възможности, катастрофи несъзнателно се приемат за победи. Повратностите се откриват по-късно от историците, когато се опитват да сложат ред в някой период на живот, съставен от заплетени моменти.
Чудя се как ли бракът им ще бъде представен във филма. Какво според Урсула щеше да ги отведе към нещастието? Дали пристигането на Дебора от Ню Йорк не стана причина за всичко? Изборната загуба на Теди? Липсата на дете? Дали би се съгласила, че още през медения им месец имаше признаци — бъдещите пропуквания са се виждали дори в сумрака на Париж, като леки дефекти в ефирни материи от двайсетте години — красиви материи, толкова тънки, че едва ли биха оцелели?