През лятото на 1919 година Париж бе залят от светлия оптимизъм на Версайската мирна конференция. Вечер помагах на Хана да се съблече, да смъкне поредната нова, ефирна рокля в бледозелено или розово, или бяло (Теди бе от мъжете, които предпочитат питието си чисто, а жените — непорочни), а през това време тя ми разказваше за посетените от тях места и онова, което бяха видели. Качили се на Айфеловата кула, разхождали се по Шанз-Елизе, вечеряли в известен ресторант. Но имаше нещо повече, и нещо по-малко, което бе харесало на Хана.
— Ескизите, Грейс — каза ми тя една вечер, докато я разопаковах. — Кой би си помислил, че толкова обожавам скиците?
Ескизи, произведения на изкуството, хора, миризми. Тя жадуваше за всяко ново преживяване. Имаше да наваксва много. Мислеше си, че е пропиляла години, докато е отброявала времето в очакване животът й да започне. Имаше да говори с толкова много хора: заможни, които срещаха в заведенията, политици — току-що съчинили съглашението, случайните музиканти по улиците.
Теди забелязваше реакциите й — склонността й да преувеличава, да се оставя на необуздан ентусиазъм, но отдаваше неспокойния й дух на младостта. Състояние, еднакво очарователно и смущаващо, което тя щеше скоро да надрасне. Той не настояваше за това, не и тогава; по онова време бе все още влюбен. Обеща й пътешествие до Италия през следващата година, за да види Помпей, Уфици, Колизея. Тогава почти нямаше нещо, което не би й обещал. Тя беше неговото огледало; в него той се виждаше вече не като син на баща си — сериозен, старомоден, скучен, а като съпруг на една очарователна, непредсказуема жена.
От своя страна Хана не говореше много за Теди. Той бе притурка. Необходимо средство за осъществяване на приключението, в което бе попаднала. О, тя безспорно го харесваше. Понякога го намираше забавен (въпреки че се случваше, когато той най-малко очакваше), добронамерен и нелоша компания. Интересите му бяха доста по-ограничени от нейните, интелектът му не толкова висок, но тя се научи да гали егото му, когато се налагаше, и да търси интелектуални стимули другаде. И какво значение имаше, че не е влюбена? Това не й липсваше, не и тогава. На кого му е притрябвала любов, когато има толкова много други преживявания?
Една сутрин към края на сватбеното им пътешествие Теди се събуди от пристъп на мигрена. Скоро щеше да има и други, познавах го. Не ги получаваше често, но бяха силни — резултат от прекарана болест в детството. В такива моменти можеше само да лежи неподвижен в затъмнена, тиха стая и да отпива по малко вода. Първия път Хана се притесни. През по-голямата част от живота си е била предпазена от болести.
Тя колебливо му предложи да остане, но Теди беше разумен човек и не искаше да получава удобство от неудобството на другите. Обясни й, че с нищо не може да му помогне и че би било престъпление да не се наслади на последните им дни в Париж.
Налагаше се да я придружа. Според Теди бе неприлично една дама да се движи сама по улиците, независимо че е омъжена. Хана нямаше желание да пазарува, беше й омръзнало да стои затворена. Искаше й се да проучва, да открива своя Париж. Излязохме и тръгнахме. Не използваше карта, просто поемаше във всяка посока, която й хрумне.
— Хайде, Грейс — току повтаряше тя. — Да видим какво има нататък.
По едно време се озовахме на уличка, по-тъмна и по-тясна от предишните. Провираше се между два реда долепени една за друга сгради, чиито горни етажи се допираха и образуваха тунел. Носеше се музика, която отвеждаше към малък площад. Някаква миризма смътно, напомняше за нещо за ядене или пък за нещо мъртво. Долавяше се движение. Хора. Гласове. Хана застана в началото на уличката, поколеба се, после тръгна навътре. Не ми оставаше друго, освен да я последвам.
Беше артистичният квартал. Вече знам това. Бях преживяла шейсетте години, бях посетила Хейт-Ашбъри и Карнаби Стрийт, така че лесно мога да разпозная бохемския безпорядък, атрибутите на артистична занемареност. Но по онова време всичко беше ново за мен. Единственото подобно място, което познавах, бе Сафрън, където беднотията няма нищо общо с артистичността. Продължихме нататък покрай малки сергии и отворени врати, прострени чаршафи, които разделяха пространството, пушек от пръчици с аромат на пепел и мускус. Някакво прозрачно русо дете надничаше с огромни безизразни очи между капаците на прозореца.
Седнал върху червени и златисти възглавници музикант свиреше на кларнет, макар тогава да не знаех, че така се нарича дългата, черна свирка с лъскави халки и бутони. Аз си я наричах „змията“. Изпод пръстите на мъжа от нея излизаше музика. Не можех да я определя, но ме караше да изпитвам неясно притеснение, сякаш разказваше за нещо интимно, нещо опасно. Беше джаз, както се оказа, който щях да слушам още много пъти преди края на десетилетието.