На уличката бяха изнесени маси, на които мъже седяха да четат или да разговарят, или пък да поспорят. Пиеха кафе и странни цветни питиета — сигурна съм, алкохолни — от чудновати бутилки. Когато ги подминавахме, вдигаха погледи — заинтригувани, незаинтригувани, трудно бе да се каже. Внимавах да не срещам погледите им; тайно ми се искаше Хана да промени намерението си, да се обърне и да ни изведе обратно на светло и сигурно. Но докато ноздрите ми се изпълваха с нежелан чуждоземен пушек, ушите ми — с чуждоземна музика, Хана сякаш летеше. Вниманието й беше някъде другаде. По стените на околните сгради висяха картини, но не като тези в „Ривъртън“. Тукашните бяха рисувани с въглен. Човешки лица, крайници, очи, които ни гледаха измежду тухлите.
Хана спря пред една картина. Беше голяма и единствената, която изобразяваше цял човек. Жена, седнала на стол. Не кресло, не шезлонг, нито канапе. Обикновен дървен стол с дебели крака. Коленете й бяха разтворени и тя седеше обърната право напред. Беше гола, чернокожа, лъскава от въглена. Лицето й надзърташе от картината. Големи очи, изпъкнали скули, плътни устни. Косата й бе опъната в кокче на тила. Като кралица войн.
Бях шокирана от гледката. Очаквах и Хана да реагира така. Но тя изпита нещо различно. Пресегна се и я докосна; прокара пръсти по овала на лицето. Наклони глава настрани.
Един мъж изникна внезапно до нея.
— Харесва ли ви? — попита той. Имаше силен акцент и още по-силно отпуснати клепачи. Не ми хареса как гледаше Хана. Знаеше, че има пари. Личеше по облеклото й.
Хана премигна, като че освободена от магия.
— О, да — отговори тя замаяно.
— Може би искате да я купите?
Хана стисна устни и разбрах какво си мисли. Въпреки явната си любов към изкуството Теди нямаше да я одобри. И се оказах права. Имаше нещо опасно в тази жена, в картината. Нещо разрушително. И въпреки това Хана я искаше. Напомняше й, разбира се, за миналото. За „Играта“. Нефертити. Роля, която бе изиграла с необременената жизненост на детството. Тя кимна. О, да, искаше я.
Полазиха ме тръпки на лошо предчувствие. Лицето на мъжа остана безизразно. Той повика някого. Като не последва отговор, направи знак на Хана да го последва. Не забелязваха присъствието ми, но аз не се отделих от нея, когато тя го последва по посока на ниска червена врата. Той я бутна и отвори. Озовахме се в ателие — малко по-голямо от тъмна дупка в стената. Стените бяха в овехтяло зелено, тапети — обелени на дълги ленти. Подът — доколкото можех да го видя изпод стотиците пръснати листове, надраскани с въглен — беше от камък. В ъгъла имаше матрак с избелели възглавници и покривка; празни бутилки се търкаляха по него.
Вътре видяхме жената от картината. За мой ужас тя беше гола. Погледна ни с любопитство, което бързо угасна, но не каза нищо. Изправи се — по-висока от нас, по-висока от мъжа — и отиде до масата. Нещо в движенията й — някаква свобода, пренебрежение към факта, че я наблюдаваме, че виждахме гърдите й — едната по-голяма от другата, ме изплаши. Те не бяха хора като нас. Като мен. Жената запали цигара и запуши, докато чакахме. Отвърнах поглед. Хана не направи същото.
— Госпожата иска да купи портрета ти — съобщи мъжът важно.
Черната жена загледа Хана, после каза нещо на език, който не разбирах. Не беше френски. Някакъв много по-странен.
Мъжът се изсмя и каза на Хана:
— Не се продава. — После се пресегна и я улови за брадичката. Ушите ми писнаха от тревога. Дори Хана се стресна, когато той обърна главата й първо на едната, после на другата страна и я пусна. — Само размяна.
— Размяна ли? — учуди се Хана.
— Твоят образ — отвърна мъжът със силния си акцент. Повдигна рамене. — Взимаш нейния, оставяш твоя.
Виж го ти! Портрет на Хана — разсъблечена бог знае докъде, — закачен да виси в тази мизерна френска уличка, та да я гледа кой ли не! Беше немислимо.
— Трябва да тръгваме, госпожо — обадих се аз така твърдо, че сама се изненадах. — Господин Лъкстън ни очаква.
Тонът ми сигурно бе изненадал и Хана, защото за мое облекчение кимна:
— Да. Права си, Грейс.
Тръгнахме заедно към вратата, но докато й правех път да излезе, тя се обърна към мъжа: