— Утре — каза едва чуто. — Ще се върна утре.
Не говорихме по пътя към колата. Хана вървеше бързо, със сериозно изражение. Същата нощ лежах будна, притеснена и уплашена, чудех се как да я спра. Бях убедена, че трябва. Имаше нещо в рисунката, което ме разтревожи; нещо, което забелязах в изражението на Хана, докато го гледаше. Една стара искра.
Онази нощ звуците, долитащи от улицата, ми се сториха зловещи както никога досега. Непознати гласове, непозната музика, женски смях от съседен апартамент. Копнеех да се върна в Англия, на място, където правилата бяха ясни и всеки си знаеше мястото. Разбира се, такава Англия не съществуваше, но нощта често подсилва чувствата.
На следващата сутрин всичко се подреди от само себе си, както обикновено. Когато отидох да обличам Хана, Теди вече се бе събудил и седеше в креслото. Каза, че главата продължава да го боли, но какъв съпруг би бил, ако остави прекрасната си съпруга сама през последния ден от сватбеното им пътешествие? Предложи й да обиколят магазините.
— Това е последният ни ден. Иска ми се да те заведа да си купиш сувенири. Нещо, което да ти напомня за Париж.
Когато се върнаха, забелязах, че рисунката не е сред вещите, които трябваше да опаковам за Англия. Не съм сигурна дали Теди бе отказал и тя се бе примирила, или е знаела какво ще каже и се е отказала да го пита, но бях доволна. Вместо това й бе купил кожена яка — норка, с малки тънки лапички и безизразни черни стъкълца на мястото на очите.
И така, върнахме се в Англия.
Жадна съм. Някой пак седи до мен, но не е Силвия. Жена е, в напреднала бременност, стоварила до краката си торби с плетени кукли и буркани домашни сладка. Лицето й лъщи от влага, а гримът й се е стекъл два-три сантиметра надолу. Под очите й се виждат черни полумесеци. Гледа ме. Подозирам, че ме наблюдава от известно време.
Кимвам й. Като че ли го очаква. Мисля си да я помоля да ми донесе нещо за пиене, но бързо се отказвам. От двете ни, според мен, тя изглежда по-зле.
— Прекрасен ден — обажда се жената накрая. — Приятен и топъл. — Виждам капчици пот в корените на косата й. Платът под натежалите й гърди е потъмнял от пот.
— Прекрасен — отвръщам аз. — Много топъл.
Тя се усмихва уморено и извръща поглед.
Върнахме се в Лондон на 19 юли 1919 година — денят на Шествието на мира. Шофьорът ни лавираше между колите, омнибусите и файтоните, покрай улици, препълнени с хора, които развяваха знамена и лозунги. Още не бе изсъхнало мастилото на договора с неговите санкции, които щяха да донесат огорчението и разделението, станали причина за следващата война, но хората нищо не знаеха за това. Още не. Те просто се радваха, че южният вятър нямаше вече да довява тътена на оръдията отвъд Ламанша. Че едни момчета повече нямаше да умират в ръцете на други момчета по полетата на Франция.
Оставиха ме с багажа в лондонската къща и излязоха. Саймиън и Естела очакваха младоженците на следобеден чай. Хана предпочиташе да се прибере направо вкъщи, но Теди настояваше. Той прикри усмивката си. Нещо си бе наумил.
Един лакей се показа на входа, взе по един куфар във всяка ръка и изчезна обратно в къщата. Чантата с личните вещи на Хана остана в краката ми. Изненадах се. Не очаквах други слуги, не още, и се зачудих кой ли го е наел.
Стоях и вдишвах атмосферата на площада. Миризмата на бензин, примесена със сладникавия дъх на топъл оборски тор. Извих врат, за да огледам шестте етажа на величествена къща. Изградена от кафяви тухли с бели колони от двете страни на главния вход, една от цял ред подобни сгради. На една от белите колони беше изписан в черно номер: 17. Гросвенър Скуеър, седемнайсет. Новият ми дом, където щях да бъда истинска камериерка.
До входа за прислугата се стигаше по стълби, които се спускаха успоредно на улицата надолу към сутерен, ограден с парапет от черно ковано желязо. Взех чантата на Хана и заслизах.
Вратата беше затворена, но отвътре се дочуваха приглушени, явно сърдити гласове. През прозорчето на сутерена видях едно момиче в гръб. Поведението му (арогантно, както би казала госпожа Таунсенд) и кичурът непокорни руси къдрици, изплъзнал се изпод бонето й, подсказваха, че е много млада. Тя спореше с някакъв нисък, дебел мъж, чийто врат бе целият почервенял от яд.
Сложи край на последното, победоносно изказване, като метна през рамо една чанта и се запъти към вратата. Преди да успея да се отместя, тя отвори със замах и се озовахме лице в лице, разкривени отражения в огледало. Тя реагира първа: разсмя се спонтанно и пръски слюнка капнаха на врата ми.