— Грейс — попита тя с повдигнати вежди, — какво става, за бога?
Повдигнах рамене за извинение и тъкмо да й обясня, Теди се появи отново и я хвана за ръка.
— От тук, мила. — Той я поведе към балната зала.
Вратата се отвори и Хана ококори очи, когато видя толкова много непознати хора. После всички лампи светнаха и докато поглеждах към искрящия полилей, усетих движение на стълбите. Чуха се възторжени възгласи; в средата на стълбите стоеше стройна жена с черна коса, спусната на вълни покрай тясно скулесто лице. Не беше красиво, но в него имаше нещо забележително; една илюзия за красота, която щях да се науча да разпознавам като белег на истинския шик. Тя беше висока и слаба, застанала по начин, който дотогава не бях срещала: с присвити напред рамене, така че копринената й рокля за малко да се изхлузи от тях и да се свлече по извития гръб. Позата беше едновременно изкусна и естествена, небрежна и нагласена. От ръцете й висеше светла козина, която отначало помислих за наметка, докато не се чу лай и тогава разбрах, че държеше малко, пухкаво кученце, бяло като най-хубавата престилка на госпожа Таунсенд.
Не я познавах, но веднага се досетих коя е. Тя се спря за момент, преди да слезе плавно надолу по стъпалата, и като пресичаше залата, множеството от гости се разделяше като в танцова постановка.
— Деб! — възкликна Теди, когато тя приближи. Широка усмивка образува трапчинки по сияещото му, красиво лице. Той улови двете й ръце, наведе се и целуна предложената му буза.
Жената опъна устните си в усмивка.
— Добре дошъл у дома, Тидълс. — Думите й бяха приветливи, нюйоркският й акцент — монотонен и звучен. Говореше, без да спазва интонацията. Това беше маниер, чрез който обикновеното изглеждаше необикновено и обратно.
— Каква невероятна къща! И съм събрала най-забележителните млади същества в Лондон, за да я стоплят. — Тя помаха с дългите си пръсти на една елегантна жена, чийто поглед улови през рамото на Хана.
— Изненада ли се, скъпа? — попита Теди, като се обърна към Хана. — Майка ми и аз го замислихме тайно, а скъпата ми Деб умира да организира тържества.
— Изненадана — каза Хана, докато погледът й за кратко срещна моя. — Едва ли бих го описала така.
Дебора се усмихна, с онази хищна усмивка, толкова типично нейна, и хвана Хана за китката. Една дълга, бяла ръка, която приличаше на втвърден восък.
— Най-накрая се срещнахме — каза тя. — Убедена съм, че ще станем най-добри приятелки.
Хиляда деветстотин и двайсета започна лошо; Теди загуби на изборите. Не по негова вина, моментът не беше подходящ. Ситуацията се оказа недооценена, а подходът — неправилен. Виновни бяха работническата класа и досадните им малки вестничета. Организираха се мръсни кампании. Хората се чувстваха изиграни след войната; очакваха твърде много. Щяха да станат като ирландците, ако не внимаваха, или като руснаците. Без значение. От партията бяха обещали да има друга възможност; да му намерят по-сигурно място. По същото време следващата година, обеща Саймиън; ако се откажеше от глупавите си идеи, които объркваха консервативните избиратели. Теди щеше да е в Парламента.
Естела мислеше, че Хана трябва да има дете. Щеше да е добре за Теди. Избирателите трябваше да го виждат като семеен човек. Бяха женени, обичаше да казва, и рано или късно във всеки брак хората се надяваха на наследник.
Теди започна работа при баща си. Всички се съгласиха, че така ще е най-добре. След загубата на изборите той бе придобил изражение на човек, преживял травма, шок; същото изражение имаше Алфред в дните непосредствено след войната.
Мъже като Теди не бяха свикнали да губят, но не беше в стила на един Лъкстън да унива. Родителите на Теди започнаха да прекарват все повече време на номер седемнайсет, където Саймиън често разказваше за баща си, за пътя му към върха, който не е за слабаци и неудачници. Пътуването на Теди и Хана до Италия бе отложено; не било добре за Теди да напуска страната, обясни Саймиън. Впечатлението за успех привличало успех. А пък и Помпей нямало да се премести.
Междувременно аз полагах усилия да свикна с живота в Лондон. Бързо усвоих новите си задължения. Господин Хамилтън ми бе дал безкрайни напътствия, преди да напусна „Ривъртън“ — от преките ми задължения като грижа за гардероба на Хана до по-специалните, да внимавам за добрата й репутация — за това се чувствах сигурна. В новите домашни занимания обаче бях като изгубена. Захвърлена в самотни, непознати води. Защото, макар госпожа Тибит и господин Бойл да не бяха точно коварни, то те със сигурност не бяха откровени. Общуваха си по свой начин, изпитваха силно и явно удоволствие от взаимното си присъствие, което изключваше всичко останало. Освен това специално госпожа Тибит се чувстваше изключително удобно в тази изолация. Нейното щастие се подхранваше от недоволството на другите и ако такова не се задаваше, тя не се свенеше да изфабрикува неприятности за някоя нищо неподозираща душа. Бързо се научих, че за да оцелея на номер седемнайсет, трябваше да бъда единак и да пазя гърба си.