Една дъждовна сутрин намерих Хана сама в гостната. Теди и Саймиън току-що бяха тръгнали към кабинетите си в Сити и тя наблюдаваше улицата. Автомобили, велосипеди, забързани хора, запътени във всички посоки.
— Искате ли да ви донеса чая, госпожо? — попитах аз.
Не последва отговор.
— Или да кажа на шофьора да докара колата?
Приближих се и разбрах, че не ме чува. Беше потънала в мислите си, които лесно можех да отгатна. Беше отегчена. С изражение, което помнех от дългите дни в „Ривъртън“, когато стоеше на прозореца в стаята си. С китайската кутия в ръце, в очакване да пристигне Дейвид, когато отчаяно желаеше да играе Играта.
Покашлях се и Хана вдигна очи. Когато ме видя, някак се оживи.
— Здравей, Грейс — поздрави тя.
Пак я попитах за чая и къде би искала да го сервирам.
— В салона за закуска — отвърна ми. — Но кажи на госпожа Тибит да не се безпокои за кифличките. Не съм гладна. Пък и не е редно да ям сама.
— А после, госпожо? — попитах аз. — Да кажа ли да докарат колата?
Хана завъртя очи.
— Ако трябва да понеса още една обиколка на парка, ще полудея. Не разбирам как другите жени го понасят. Наистина ли нямат по-интересни занимания от тона да ги возят по едни и същи алеи ден след ден?
— Желаете ли да бродирате, госпожо? — Знаех, че няма да иска. Хана не беше жена, която ще държи игла. Това изискваше търпение, което не бе присъщо на темперамента й.
— Ще чета, Грейс — каза тя. — Имам си книга. — И тя повдигна един овехтял екземпляр на „Джейн Еър“.
— Пак ли, госпожо?
Повдигна рамене. Усмихна се.
— Пак.
Не знам защо това толкова ме тревожеше. Звънваше едно предупреждение, което не знаех как да прикрия.
Теди работеше много, Хана също полагаше усилия. Присъстваше на всичките му партита, бъбреше със съпругите на делови партньори и с майките на политици. Мъжете винаги говореха за едно и също — пари, бизнес, заплахата от бедните съсловия. Саймиън, като всички мъже от този тип, бе изключително подозрителен към онези, които наричаха „бохеми“. Теди, въпреки прекрасните си намерения, споделяше същото мнение.
Хана би предпочела да обсъжда истинска политика с мъжете. Понякога, когато с Теди се оттегляха вечер в свързаните си апартаменти, докато решех косата й, Хана го питаше какво казал еди-кой си за обявяването на военно положение в Ирландия, а на уморения Теди това му изглеждаше забавно и й отговаряше да не тревожи красивата си главица. Това било негова грижа.
— Но аз искам да знам — продължаваше Хана. — Интересно ми е.
А Теди поклащаше глава.
— Политиката е мъжка игра.
— Позволи ми да я играя — упорстваше Хана.
— Ти си в играта — отвръщаше той. — Ние сме един отбор — ти и аз. Твоята работа е да се грижиш за съпругите.
— Но това е скучно. Те са скучни. Искам да говоря за съществени неща. Не разбирам защо да не го правя.
— О, скъпа! — отговаряше простичко Теди. — Защото такива са правилата. Не ги определям аз, но трябва да ги спазвам. — После се усмихваше и я щипваше по рамото. — Не е толкова зле, нали? Поне майка ми ти помага, както и Деб. Страхотна е, нали?
Тогава на Хана не й оставаше друго, освен да кимне с неохота. Вярно е, че Дебора беше винаги на разположение да помогне. И така щеше да продължава, защото бе решила да не се връща в Ню Йорк. От едно лондонско списание й предложиха да завежда модната рубрика, как да устои на това? Цял един нов град от дами, които да облича и напътства. Щеше да живее при Хана и Теди, докато си намери подходящо жилище. В края на краищата, както отбеляза Естела, няма причина да се бърза. Номер седемнайсет е голям дом с много свободни стаи. Особено докато не се появят деца.
През ноември същата година Емелин дойде в Лондон за шестнайсетия си рожден ден. Това бе първото й гостуване от сватбата на Хана и Теди и Хана го очакваше с нетърпение. Тя прекара сутринта в гостната, като притичваше до прозореца, когато чуеше някой автомобил отвън да намали скоростта, но все оставаше разочарована и се връщаше на канапето.